Продължение от Част V: Манастир Света Троица

Поемам по пътеката водеща към подножието на скалата, на която е кацнал манастира Света Троица. Фотографското ми темпо явно доста се различава от това на групата и отново съм сам. До някъде, това е добре, тъй като фотографията си е интимно занимание и компанията не е задължителен атрибут. Достигам края на вкопаната в скалата пътека, минавам през вратата в скалата и скоро, почти неусетно  се изкачвам обратно до асфалтовия път. Поемам по него в посока манастира Свети Стефан и след около 300 метра достигам неголямо уширение за около 4 – 5 коли, от където започва въжената линия до манастира Света Троица. На бетонна площадка зад “началната станция” на лифтовото съоръжение забелязвам малък дрон, който се подготвя за полет.

Присядам на каменното перило край пътя и с интерес започвам да наблюдавам предполетната подготовка, включваща както стандартната проверка на батерии и комуникация, така и шамански ритуал състоящ се във въртене на пилота около оста му с дрон в ръце и тихо изричане на някакви заклинания по адрес на GPS-а. Прочети целият текст »

Продължение от Част IV: Пътят Солун – Калабака – сняг, мистерия и приключение

Ден втори. Цялата изминала нощ валя. Атобусът е паркиран точно под прозорците ни пред хотела и ромолененто на дъжда по покрива му действа релаксиращо и  приспивно. Около 3:00 часа за кратко напоителния дъжд се превръща в порой, след което отново утихва. Към 7:05 ме събужда алармата на телефона (по програма в 8:00 – 8:10 трябва да потеглим с автобуса към манастирите). Поглеждам през прозореца на стаята гледащ, точно към скалите. Времето е мрачно и върховете на метеорите се губят облаците. Отварям балконската врата и отвън ме лъхва доста “свеж” утринен въздух (температурата е около 5 – 6 градуса). Полусънен правя една снимка с телефона и бързо се скривам на топло в стаята.

Виждам, че Орлин също се е събудил и проверява нещо на смартфона. След 10 минути сме готови със сутрешния тоалет и слизаме за закуска в ресторанта на хотелa. Шведската маса е доста семпла, но напълно достатъчна. Менюто включва нарязан на дебели самуни хляб, масло, 2 вида конфитюр, сирене, салам, домати, маслини, варено яйце, някакъв сладкиш, кисело мляко и мюсли. В 2 бойлера се предлага чай и някаква рядка, тъмна течност, която определям (или поне ползвам) като кафе. Закусваме набързо и отново се качваме до стаята за да подготвим багажа за деня. Прочети целият текст »

Продължение от Част III: Солун – Римски форум, Ротонда Свети Георги, арката на Галерий, църквата Panagia Dexia, Бялата кула

Въпреки натовареният трафик, излизането от Солун преминава успешно и не след дълго пътуваме по магистрала А2 (Егнатия). От двете страни на пътя се виждат просторни обработваеми площи, като част от тях изглеждат като оризища покрити с около две педи вода. Пресичаме доста пълноводната в момента река Вардар и достигаме до първата по маршрута ни “патарина” – Malgara tolls (пункт за плащане на тол-такса). Плащаме и продължаваме. Скоро се отделяме от магистралата водеща към Атина. Автобусът се откланя от традиционния маршрут през Лариса и поема към Козани следвайки магистрала А2. Километрите се въртят монотонно и аз губя всякакъв интерес към околния пейзаж (до колкото въобще мога да го видя). Единственото разнообразие внася борбата с люковете за пресен въздух на тавана на автобуса и опита те да бъдат настроени така, че никой да не се задушава, но и на никой да не му духа (параграф 22).
След около час минаваме край Козани и от радиоуредбата се разнася гласа на нашия екскурзовод Боби: в момента в дясно от нас минаваме покрай най-голямата електроцентрала в Гърция ТЕЦ Свети Димитър, осигуряваща около 80% от електроенергията на страната, но също така тя е и на 1 място сред 30-те най-големи замърсителя на въздуха в Европа. Прозорците на автобуса мигновено се покриват със смартфони и таблети готови да заклеймят най-големия замърсител…

Гледката е по-скоро пасторална, отколкото зловеща. Централата е разположена насред добре поддържани зелени полета, на фона на тъмносини хълмове. Облаците пара излизащи от охладителните кули постепенно се сливат със сиво-синкавите слоести облаци. Цялата сцена е осветена от полегатите лъчина залязващото слънце и в повечето от нас се надига желанието рейса да поспре и да разставим фототехниката. Но уви, подобна спирка не е предвидена (а и няма и къде) и се задоволяваме с кадрите от мобилните устройства. Гледката предизвиква кратки дискусии, но скоро те утихват и пътниците се отдават на поредната порция униние. Прочети целият текст »