Часът е 5:00. Острият звук от алармата на смартфона ме изтръгва от царството на сенките. С добре отработено движение го напипвам и го карвам да млъкне. Правя отчаян опит да разчета причината за ранното събуждане, но все още съненият ми поглед не успява да се фокусира върху дислея. Махвам с ръка и ставам. Още с втората крачка връхлитам върху нещо черно, тежко и ръбато оставено на пода по пътят ми към банята. Острата болка в босия ми палец провокира водопад от мили думи и миг преди да изругая на висок глас: “Кой по дяволите е оставил това нещо тук!!!” получавам прозрение – това е фотораницата ми, а причината за нейното присъствие и за ранното ставане е предстоящото заминаване на фотопленер със звучното заглавие “Метеора – там където небето среща земята”.
Опитвам се да не разбудя цялото семейство със сутрешния тоалет, но в старанието си бутам паста за зъби, която от своя страна събаря дезодоранта, който пада в сапунерката и с общ трясък всичко се отзовава на пода. Вече всички са събудени и с чувство на изпълнен дълг мога да закуся на спокойствие. Изпивам набързо едно кафе, мятам фотораницата на рамо, грабвам сака, казвам едно “Чао” и излизам в лепкавият влажен мрак на все още спящия град. За миг изпускам тролея, който празен се изхлузва точно под носа ми. Сподавям благопожеланията по адрес на съдбата и заставам на спирката. Поглеждам разписанието, следващият тролей е чак след 28 минути. Времето е хладно и духа неприятен вятър. Небето е свъсено и се готви да завали. Насочвам се към стоянката на такситата и след въпроса “Александар Невски?” и полученото изръмжаване “Добре, качвай се!” се мятам в едно жълтурче. Шофьорът на средна възраст е типичен представител на вечно онеправданата таксиметрова гилдия. Още с потеглянето започва да мрънка и да се оплаква за и от какво ли не. Улисан в приказките си, „случайно“ забравя да пусне таксиметровия апарат. По средата на пътя прекъсвам излияният му и обръщам внимание върху неработещият апарат. Това предизвиква още по-голяма лавина от недоволство и самосъжаление: “Все на мен ли ще се случи? Ако сега го включа, той ще отчете само част от пробега… Кой ще ми плати останалото…”, но апаратът остава изключен… Нямам желание да влизам в унисон или спор с бакшиша и си замълчавам, като продължавам разсеяно да наблюдавам нощна София през прозореца на автомобила. Пристигаме на площада до катедралният храм и на въпроса ми “Колко ви дължа?” получавам уклончивия отговор “… ами 2 – 3 лева…, както прецениш”. Преценявам го за 2 лева, взимам си багажа и съпроводен от недоволното пръхтене на шофьора напускам таксито.
На площада вече са паркирани няколко големи автобуса, около които се суети пъстро множество. Нямам никакво затруднение да намеря нашия (по описание той е най-големият едноетажен автобус в София: 65 местна Setra с DVD, радиоуредба, мини бар и климатик). Както се очаква, рейсът стърчи пред останалите с около 3 – 4 метра, а и хората, които го бяха наобиколили са с фото раници и стативи. На предния прозорец се мъдри шарена табелка с логото на туристическият организатор на пленера “Стил Треавел”.
Илюстративна снимка за да се види колко дълъг е автобуса (14,98м)
Много пъти съм изпращал и посрещал хора, пътуващи на организирани екскурзии с автобус, но днес за пръв път щях да си го причиня и на себе си – да пътувам като куфар. Липсата на контрол над ситуацията леко ме притеснява и изнервя, но човек и добре да живее, един ден стига до организираните екскурзии.
Хвърлям полупразния сак в багажното отделение и се качвам в автобуса да намеря отреденото ми мястото 44. Оказва се от вътрешната страна до пътеката и доста назад (точно пред задната двойка колела). Оставям раницата с фототехниката и слизам отново на площада да изчакам групата да се събере.
Не познавам никого с изключение на организаторката Албена, с която бяхме съученици и делихме един чин в продължение на 5 години.
Започвам да разглеждам групата. Има представители от всички възрасти. Повечето участници в пленера явно се познават отдавна и бяха оформили малки групички по интереси. Вялите разговри се въртяха основно около ранния час, студеното време и липсата на кафе. Тук там избухват спорадични изблици на възторг и възгласи при появата на някой явно изключително важен и популярен член на малкото общество.
Наближава часът на тръгване, но все още липсват хора от групата. Това е и първият ми сблъсък с първото и неотменимо правило на организираните екскурзии:
Часът на тръгване НИКОГА не се спазва!
След поредното преброяване в 7:30 (обявеният час за потегляне е 7:00) се установява, че вече всички са налице. Качваме се в автобуса и потегляме с половин часово закъснение.
Заемайки мястото си, късметът ми проработва и едно от притесненията ми се разсейва – за спътник ми се пада много симпатичнен младеж на име Орлин. След няколко традиционни реплики Орлин се отдава на смартфона си, а аз на опознаване на новото си състояние – куфар. Оглеждам рейса. Багажниците за ръчен багаж над главите ни се пръскат по шевовете от натъпканите и надвиснали от тях фото раници, стативи, якета и шишета с минерална вода. Както установявам веднага, видимостта от мястото ми e изключително ограничена (напред изобщо липсва, а в страни зависи от благоволението на съседите). Разстоянието между седалките e крайно недостатъчно за събиране на краката, а да не говорим за удобното им разполагане. Спътника ми е поставил фотораницата си на пода в краката си като я е прекрачил от двете и страни и определено не изглежда това да любимата му поза за пътуване. Както и очаквах, смяната на удобното шофьорско място в семейният автомобил с мястото на луксозен куфар в “луксозен автобус” не е по вкуса ми.
След около 40 минути стъпваме на магистрала “Струма” и ръководителят на групата се заема с първата точка от програмата: “Акредитацията на участниците в пленера”. Както си му е реда, всеки куфар трябва да си има транспортен етикет, та и аз получавам стилно изработен в духа на наближаващият 1 март бадж придружен с плик с рекламни материали, карта на Метеора и кратко описание на един от обектите в програмата – гробницата на Филип II Македонски във Вергина. Вече имам какво да чета и с какво да уплътня част от времето. Зачитам се. Спътникът ми също е разгънал фотографско списание и се е потопил в съдържанието му.
Километрите се въртят неусетно. 360-те коня впрегнати зад нас издават равномерен боботещ звук, огромната 15 метрова машина равномерно се поклаща и не след дълго голяма част от пътниците се предават на умората от ранното ставане и се унасят в дрямка…
От време на време тишината се прекъсва от разказите на екскурзовода Боби, информиращ ни за забележителностите, покрай които минаваме.
Учудващо за самия мен последният 1 час се е изтъркулил неусетно и пред нас се появява Благоевград. Гледката на приближаващия град предизвиква всеобщо въодушевление, защото това ще е първата планирана почивка по маршрута или за краткост първата пиш-пуш пауза. Още преди спирането на автобуса ръководителката на групата определя времето за почивката на половин час и като човек с богат опит препоръчва всички първо да се насочат към тоалетните, а в последствие да правят кавото друго искат. С отварянето на вратите 65 човека като по команда се изсипва на бензиностанцията. Болшинството се вслушват в съвета (или просто нуждата ги насочва) и се отправят към тоалетните, а загорелите пушачи стръвно захапват по един фас. Тук е времето да науча и второ неотменно правило на организираните екскурзии:
Пред тоалетните ВИНАГИ се извива опашка, като дължината и е пряко пропорционална на зора който имате!
След кратката освежаваща почивка е време отново да поемем на път, но естествено първото правило отново влиза в сила и потеглянето се проточва.
Пътят (до колкото мога да видя от мястото си) е учудващо спокоен въпреки четирите почивни дни. Преминаваме Кресненското дефиле, за което получаваме пълна и изчерпателна информация от нашият гид – местонахождение, водосбор, биологични видове, защитени местности, стоянки за рафтинг и т.н. Следващото предизвикателство по маршрута ни е малоумният обход на лот 4 на магистрала Струма през Петрич тормозещо вече повече от година пътуващите по този маршрут.
За щастие трафикът не е натоварен и не след дълго достигаме до поредната почивка непосредствено преди границата. Ръководителят на групата ни предупреждава, че тя е последната до Солун, тъй като след границата няма удобни места за спиране. И този път познатият вече ритуал се повтаря и след ново закъснение отново сме на път. Достигаме ГКПП Кулата – Промахон. Минавал съм през този пункт много пъти, но за пръв път ще го направя с рейс. Откланяме се към бус лентата и се нареждаме на опашката. Представяйки си дългото висене се зачитам в една от рекламните брошури за фототехника, която ни бяха раздали. Сепва ме спокоен, но твърд глас до ухото: “Вашите документи, моля”. Вдигам поглед и виждам граничен служител появил се от нищото и застанал пред мен. Подавам си личната карта, той я поема, изглежда ме с професионален подозрителен поглед, връща ми я без нищо да каже и продължава с проверката на останалата част от групата. Скоро имаме разрешение да продължим.
Следват до болка познати и отчайващо скучни 120 километра от границата до Солун. Изкачването на баирите затвърждава първоначалното ми впечатление, че 360-те коня на дизеловият двигател идват малко – малко на тежкия почти 16 тона автобус и на места скоростта пада до около 60 км/ч. В рейса се водят откъслечни разговори, но като цяло всеки се е отдал на тихи занимания (дрямка, четене, ровичкане в таблет или телефон…). В един момент пред нас се вижда морето и групата се оживява. Започва трескаво приготовление на фотораниците и техниката за първата част от предстоящия фотомаратон.
Ако желаете да намерите подходящ хотел на изгодна цена в Солун, препоръчваме ви да използвате утвърдената резервационна система booking.com. За ваше удобство ви предоставяме формата за търсене.