Продължение от Егейска Турция – ден първи.
28 Април 2013
Станахме в шест. Понеже се задаваха поредица от почивни дни, а в такива случаи има опасност от задръствания, бързахме да отпътуваме. Без да закусваме или да пием кафе, натоварихме всичко в колата и бяхме готови за не повече от 15 мин.
Преди да тръгнем – точно пред хотела, едно куче беше решило, че иска да гризе стъблото на едно малко иглолистно дръвче. Никога не бях виждала такова нещо. Жената от хотела се опитваше да го изгони, но то все се връщаше. Не зная защо толкова държеше на тази кора?
1. Влизаме в Турция
И така, потеглихме към Турция. На Капитан Андреево бяхме към седем. На границата нямаше много коли и преминахме без проблем. Щом влязохме в Турция, ни посрещна голяма бяла джамия и веещо се турско знаме.
Пътят беше хубав, часа – около седем и половина. Минахме покрай Марица, която в Турция е река Мерич. Целта ни беше да стигнем до Килитбахир и да се качим на ферибота. Митко не беше много развълнуван от това, че е в друга държава. По едно време ни се похвали, че му е паднало едно предно зъбче. По пътя изпреварихме един минибус Хюндай пълен с жени и деца. Не стига, че се бяха натъпкали, а и повечето деца ближеха сладолед. Представям резултатът от този сладолед по дрехите и тапицерията на колата.
На един светофар, типичен турчин държеше огромна тава с гевреци и ги продаваше. Тия гевреци не бяха увити в нищо и събираха праха от пътя, но човека беше усмихнат и не се интересуваше, кое колко е чисто. Като се има в пред вид, че не бях закусвала бях съгласна и на един прашен геврек.
2. Килитбахир
Към обяд в далечината се видя Мраморно море и вече усетихме радостта от това, че сме на екскурзия. Първата ни цел беше крепостта Килитбахир, разположена на брега на морето, на най-тясното място на Дарденелите.
Първо спряхме на нещо като паркинг край морето, за да се ориентираме къде сме и малко да отдъхнем. Оказахме се сред търговците на сувенири, които също си бяха харесали това място и с целите си семейства се бяха събрали там. Стари коли пълни със сувенири, мъже, жени, деца… В тази обстановка сувенирите изглеждаха зле и човек си казва, че никога не би си купил такова нещо. Определено не бяхме желани точно там, затова не останахме дълго. После видяхме къде в същност се продаваха тези сувенири.
Следващата ни цел беше крепостта Килитбахир. Крепостта е разположена на брега на морето, на най-тясното място на Дарденелите. През 1463 султан Мехмет II, опасявайки се, че венецианците може да направят опит да завземат Константинопол, построява две крепости на Дарданелите : Чименлик на азиатския бряг и Килитбахир на европейския. Венецианците наричат двете крепости Castelli (замъци ). Kilitbahir е крепост характеризира с уникален дизайн и рхитектура. Сложни криви линии, може би обясняват името, дадено на крепостта : Kilitbahir (Ключ на морето).
Спряхме на един паркинг край крепостта, където имаше още няколко автобуса. Съдейки по автобусите, тук беше мястото за туристи. Паркингът беше безплатен, което се оказа рядкост за Турция. От единия автобус слезе голям турска група – мъже, жени и деца. Жените бяха със забрадки и дебели шлиферни рокли, под които явно имаше още дрехи. Съжалих ги – в това топло време така навлечени! Е, като се замисли човек, жена на високи неудобни обувки буди не по-малко съжаление. Пресякохме шосето и се качихме по едни стълби до едно място с красива гледка към морето и отсрещния бряг. Наоколо бяха нацъфтели макове, маргаритки и всякакви други пролетни полски цветя. Полюбувахме се на гледката и се отправихме към музея.
Влязохме да разгледаме археологическия музея, който се намира в бункер под земята. Самият музей не е голям, има интересни останки, намерени на морското дъно, свързани с историческите събития на Дарданелите. С интерес разгледахме намерените под водата и старателно реставрирани предмети.
За около пет минути в музея нямаше ток и известно време беше доста тъмно (като в истински бункер) . В една от залите вървеше филм на турски за войната, водена в Дарданелите. Погледахме малко, но не се разбираше. Влязохме в една зала, която ни се видя доста сумрачна. Митко влезе в залата и осветлението се запали автоматично. Без да искаме бяхме пуснали светлините и в залата, в която вървеше прожекцията 
Малка грешка… нищо, ще си загасят лампите.
Входът към музея
На излизане от музея попаднахме на въпросните сергии със сувенири. Тук сувенирите изглеждаха по-примамливи. Естествено Митко взе да гледа едни ножове. След сувенирите, продаваха ръчно направени бонбони и подобни захарни изделия. Митко си хареса едни бонбони, които му били любими и той ги искал непременно. Разубедих го, защото не ми се виждаха нещо особено тези бонбони.
Понеже не все още не бяхме изморени, разходката ни край старите стени на града беше много приятна, като мъжете не пропускаха да се покатерят навсякъде, от където можеше да се погледне морето. Получиха се много хубави снимки, макар че часът не беше перфектният според фотографите.
Стената на Килитбахир
3. Разходка из малкото градче Килитбахир. Къщи като в Созопол, рибари и спокойствие
Решихме да се поразходим из морското градче Килитбахир. До следващия ферибот имаше още час. Озовахме се на един малък площад. В кафенето на масите имаше насядали мустакати мъже и дядовци. Те играеха табла и пиеха чай. Едни млади момичета със същите забрадки и шлиферни рокли като онези от автобуса, вадеха храна от едни кошници и се готвеха да хапнат. Всичко изглеждаше прекалено спокойно за хора като нас, живеещи в големия град.
Докато се спускахме към морето по една стръмна уличка имах чувството, че съм в Созопол.
Поразходихме се край морето. Местните рибари си вършеха работата, без да обръщат внимание туристите.
Времето напредваше, а аз започнах да се изморявам. Стигнахме отново до мястото, където беше паркинга. Митко не беше забравил бонбоните (както стана и с едно кавалче в следващите дни) и аз склоних да отидем да си ги купи. Отидохме до сергията, но там нямаше никой. Всичко беше зарязано така – парите, касата, стоката… Почакахме, почакахме, оставихме една лира в една паничка, взехме едни бонбони и си тръгнахме. Веднага отворихме тези велики бонбони. По-отвратително нещо не бяхме опитвали. Искаше ни се да се върнем и да си вземем лирата обратно. Една бучка захар има сто пъти по-добър вкус. Аз се усъмних какво сме взели от сергията и дали е за ядене изобщо.
3. Оставяме Европа зад нас – качваме се на ферибота за Азия
Вече нямахме търпение да се качим на ферибота и да продължим.
Един ферибот чакаше на брега. Платихме 29 турски лири и се качихме с колата. След като спряхме колата, слязохме и се отправихме към палубата. Не след дълго фериботът се напълни и потегли. Явно, фериботите бяха на по-често. Имаше много желаещи да ползват морския транспорт. Добре че бяхме по-рано.
От палубата се видяхме отново Килитбахир, крепостта в цялата й прелест и бавно започнахме да се отдалечаваме от Европа. Пътуването с ферибота беше вълнуващо за нас. Пресякохме Дарданелите! След петнадесет минути щяхме да сме Азия. Следващата ни спирка беше военно историческия музей в Чанаккале.
