Ден трети, 03 май лето господное 2009.
Продължение от До Дубровник и назад – ден втори.
Какво може да се каже за Дубровник?
„Или много, или нищо“
Събуждам се към 8:30. Спал съм като заклан и дори завивките не съм смачкал. Оглеждам се. Семейството спи непробудно. Измъквам се тихо изпод завивките и излизам на терасата. Хладно е. Небето е покрито с тежки сиви облаци, а над морето се стеле утринна мъгла.
Проклинам късмета си на ум (планирали сме да останем само два дни и днешният е определен за разглеждане на Дубровник). Прибирам се в стаята за да си облека нещо по-топло. Докато си правя кафе, размишлявам над алтернативните варианти в случай, че времето се доразвали и започне да вали. След малко и останалите членове на семейството се разбуждат.
Квартирата ни е стая от новопостроена къща,
с много голяма тераса с изглед към старият град и остров Локрум.
Хазаите са възрастни мъж и жена, със слаби познания по английски. Докато си приготвяме сутрешният тоалет, те ни поканват в кухнята, която се споделя с останалите 2 стаи давани под наем. Срещу допълнително заплащане, можем да се възползваме и от импровизирана закуска приготвяна на място от хазайката. Имаме все още от провизиите за из път и отказваме. В кухнята се засичаме с младо семейство авантюристи от Япония. Те са отседнали в Дубровник за 10 дни (това им беше третият). Разприказваме се и те (на перфектен английски) ни разказват за огромната европейска обиколка, която са предприели и на която са посветили 2 месеца. Обсъждаме навъсеното време (и в тяхната програма днес е ден посветен на старият град) и споделяме притесненията си, дали ще можем да осъществим заплануваната обиколка на крепостната стена. В един момент, в рамките на десетина минути, времето се оправя като с вълшебна пръчка, облаците се разкъсват и изчезват. Слънцето мигновено огрява старият град и той започва примамливо да ни позира за първи снимки. Не губя време грабвам фотоапарата и правя няколко кадъра.
През това време семейството приготвя една раничка с неща от първа необходимост (вода, Travel Guide, енергиини десерти, GPS, …) и вече е готово за покоряване на крепостта.
Часът е 10:30 и е време да се отправим към целта на нашето посещение: старият град на Дубровник или както го наричат в рекламните брошури „Перлата на Адриатика“.
При пристигането ни предишната вечер бях твърде уморен и изнервен за да размишлявам над коректността на описанието на квартирата в сайта за резервации, но сега установявам един интересен детайл. В описанието на локацията и пише: „на 300-та метра от старият град“, и тя действително е на 300 метра, но… по-вертикала. Тръгваме ентусиазирано по „Ulica Matije Gupca“, която стръмно се спуска към крепостта.
Както се разбра предишната вечер, въпросната „улица“ е стълбище с безброй много стъпала (не ме питайте колко точно, опитах се да ги броя, но скоро се депресирах и отказах) свързващо старият град с главния околовръстен път минаващ няколко стотин метра над него. Наближавайки площада в долният край на „улицата“ през главата ми минава болезнената мисъл: „на връщане ще трябва да се катерим обратно нагоре, а тогава най-вероятно ще е жега, а ние ще сме уморени“.
Затрайвам си за да не деморализирам групата и с бодра крачка ги повеждам към източният вход на крепостта, където се намира и едно от двете пристанища на Дубровник.
На времето то е служило за търговия и отбрана, но в днешни дни има по-скоро туристически функции за гостите на Дубровник, като и за домуване на лодките на местните жители. В подножието на подпорната стена се вижда разхвърляно и не особено чисто „рибарско селище“ или импровизирана лодкостроителница.
Поемаме по алеята над пристанището водеща към входа.
От всякъде сме заобиколени от растителност характерна за по-южните райони (явно климатът и през зимата е доста мек).
Преминаваме през подвижният мост и започваме нашата разходка из старинен Дубровник.
За самият град е изписано много и едва ли ще успея да добавя нещо, освен личните си впечатления и преживявания. Ако в момента трябва да опиша Дубровник с една дума, тя ще е „впечатляващ“. Интересното на градът е, че в него съжителстват лъскави туристически обекти и жилища на обикновени хора, прекарващи ежедневието си тук. Наред с величествените готически постройки в полезрението на туристът попада и простряното пране на съседните къщи.
Обстановката много ми напомня стрия Несебър или Созопол (от времето преди мутрофикацията им). Това създава една много интересна и приятна (поне според мен) обстановка и човек може да се потопи и усети духа на града.
Поемаме по павираните с бял камък улици. Според картата в „Туристическият ни справочник“, разполагаме с три възможни маршрута – къс, среден и дълъг с продължителност окло 5 часа.
Както се досещате избираме дългият (нали сме дошли да разглеждаме), обикалящ целият град по крепостната стена и посещаващ всевъзможни „забележителни“ кътчета в неговата вътрешност. Малко преди да се качим на стената за да направим планираната обиколка на целият град попадаме на информационна табела пресъздаваща разрушенията понесени от града по време на Войната за независимост на Хърватия срещу бивша Югославия, когато градът е бил бомбардиран и обект на масиран минометен обстрел от възвишенията над него.
Легенда
Почти няма сграда или улица непострадала от тази варварщина.
След приключването на войната с помощта на ЮНЕСКО започва мащабен проект за реставрацията на града в автентичният му вид. Един малко известен факт е, че за възстановяване на паважа пострадал при бомбардировките, отново е отворена кариерата (преустановила работа преди повече от 100 години), от която в миналото са доставени камъните за настилката.
В днешни дни повечето от следите са заличени, но все още в югоизточната част има невъзстановени сгради.
Изкачваме се на крепостната стена по една стръмна и тясна каменна стълба (тук всичко е от камък и желязо) и градът се разстила под нас като на длан.
Гледката е пленителна – ярко червени покриви на фона на лазурното море. В „Туристическият ни справочник“ е описано, че Дубровник е основан при сливането на два града — Лаус, разположен по южно на малък остров и Дъбрава, построен в подножието на гористият хълм. През 12 век, ивицата плитчини между двете части е засипана, и селищата се обединяват. Новопостроеният площад (засипаната плитчина) е павиран през 1468 г. и в днешно време носи наименованието ul. Placa. Той се простира през цялата крепост от изток на север, като разделя градът на две условни части (северна и южна).
Денят е напреднал и градът все повече се изпълва с туристи.
Гледани отгоре, къщите изглеждат подредени в успоредни редици, като между тях са сгушени тесни сенчести улички (в по-късен етап от разходката оценяваме високо, това градоустройствено решение, раздаващо благодатна хлад и пазещо ни от знойното слънце).
В далечината се вижда огромен туристически лайнер (истинските му размери осъзнаваме едва по-късно) и две жълти моторни лодки (напомнящи спасителни лодки на петролен танкер) сновящи между него и пристанището и превозващи поредната порция ентусиазирани туристи.
Обиколката ни продължава по самият ръб на крепостната стена.
Движим се обратно на часовниковата стрелка и първо достигаме до „Minčeta Tower“ – символ на непобедимостта на Дубровник.
Кулата е построена от местен строител с помощта на италиански инженери, изпратени специално от папа Пий II през 1463 г., в разгара на турската заплаха. Дебелината на стените от външната страна достигат впечатляващите 6 метра. Името на кулата произлиза от името на Menčetić семейството, което притежавало земята, върху която е построена кулата. Със своята височина и впечатляващи размери, кулата доминира в северозападната част на града, като се явява и най-високата точка на града.
От най-горната и площадка се разкрива пленителна и незабравима панорама към крепостта и околностите и.
Докато се катеря нагоре надолу и обикалям кулата от всичките и страни, в опит да намеря „най-добрата гледна точка“, давам кратка почивка на семейството.
Заглеждам се в прилежащите към старият град паркинги.
В близост до старият град паркирането е кошмарно и ако човек случайно си намери място, то никак не е евтино. Максимално разрешеният престой е 4 часа, на цена от 5 куни на час (около 1,50лв. – вече сме свикнали и на по-солени цени в „синята зона“ на София).
Слизаме от кулата и поемаме по западната стена на града.
Възползвайки се от високата гледна точка, маркирам на картата обекти, който да посетим при разходката си из града. В далечината се вижда внушителният силует на йезуитската църква St. Ignatius. От тук прави впечатление един интересен архитектурен елемент, който трудно може да бъде забелязан от земята. Помпозната, готическа фасада, представлява само една тънка стена, построена пред църквата. Останалата част е значително по семпла и опростена.
Докато вървим по стената над покривите на къщите, изведнъж синът ми се втурва и надвесва с фотоапарата през перилата. Тамън да му се скарам „че ще падне и ще се пребие“ забелязвам обекта на неговото внимание – гущер върху един от покривите.
Направило ми е впечатление, че децата обръщат голяма внимание на дребните детайли. Докато ние вървим целенасочено, гледаме в далечината и се възхищаваме на монументалните форми, неговото внимание е привлечено от нещо съвсем дребно и незначително, на което ние не обръщаме никакво внимание и го приемаме за даденост. Тогава си спомних мисълта, че „изяществото е в детайлите“ и вместо смъмряне, младият фотограф получава насърчителна похвала за проявена наблюдателност 
Продължаваме разходката, но вече придвижването ни е доста затруднено от множеството туристи, с който трябва да се разминаваме (според едни екскурзовод сега било спокойно и почти безлюдно). Не ми се мисли в разгара на туристическият сезон, как изглежда градът и алеите по стената.
Вече се отказвам, да „дебна момента“ и да се опитвам да снимам кадри без хора.
Наближаваме Pila Gates – един от главните и изключително добре фортифицирани входове на града.
От височината на една от отбранителните кули се разкрива красива гледка към форт Lovrijenac (не ме карайте да го транскрибирам на кирилица), кацнал на 37 метра над морското равнище на скалите на отсрещния бряг.
Според пътеводителят, който сме си изготвили предварително (споменатата в началото папка то около 50 листа А4 
), форта е с много интересна история и в миналото е изиграл основна роля за запазване на независимостта на Дубровник. В началото на XI век венецианците се опитали да изгради крепост на същото място, където в момента се намира форт Lovrijenac, за да подчинят Дубровник, но хората от града ги е изпреварил. В „Хрониките на Ragusa“ разкрива как крепостта е построена в рамките само на три месеца и когато венецианските кораби пристигнали, натоварени с материали за строителството на крепостта, били изключително изненадани от наличието на новоизградената крепост и се наложило безславно да се върнат обратно във Венеция.
Не случайно и до днес крепостта е известна с прозвището „Гибралтар на Дубровник“, тъй като заедно с мощната отбранителна кула форт Bokar тя е приклещвала входа на пристанището, като е осигурявала защитата на двата входа на града, както по море, така и по суша.
Формата на форта е триъгълна с три тераси (нещо което не може да се забележи от към града), като крепостните стени са с много различна дебелина – от към морето, тя надхвърля 12 метра, докато към сушата е „едва“ 60 сантиметра. Доказателство за независимият дух на жителите на Дубровник е и надписа над входната врата на крепостта: „Non Bene Pro Toto Libertas Venditur Auro“ (Свободата не се продава за всички съкровища на света).
Въпреки определено разпаленото ни любопитство и желание да го посетим, времето ни е ограничени и го оставяме в графата „друг път“.
Часът наближава 12:30, а ние сме все още само на половината от обиколката по стената. Решаваме да ускорим крачка и да ограничим фотосесиите (нещо доста трудно постижимо в град като Дубровник).
Пътят ни продължава над югоизточният район на градът, където (както споменах в началото ) все още най-силно си личат следите от безумието извършено над града по време на войната. Районът е бил обстрелван както от възвишениятанад града, така и от кораби от морето.
До колкото разбрахме, при разговорите ни с местни хора, всеки собственик на имот е трябвало да го възстанови в автентичният му вид със собствени средства. Тъй като това е бил по-бедният квартал на градът, а и едновременно с това най-пострадалият от бомбардировките, част от хората не са могли да ремонтират (построят наново) домовете си и в момента те са се превърнали в своеобразен паметник на преживеният ужас и нанесените разрушения.
Обзети от тягостно чувство продължаваме напред. Подминавайки няколко стражеви кули, украсени с статуи на светци, достигаме южната стена на града.
От тук разходката ни продължава покрай морето. Погледа се рее по безкрайната синева и само от време на време заливът се прекосява от бели моторници, от които лъха на мощ и лукс.
От „висотата на положението си“ любопитно надничаме в дворовете на хората. , където тече съвсем обикновен (бих казал дори селски, в добрият смисъл на думата) живот.
Във вътрешните дворчета се различават лехи с колове за домати или фасул. Да си призная това е само предположение, нямам си никаква представа какво се отглежда по тези ширини
Времето се е оправило, слънцето грее през облаците и вече няма нищо общо със сутрешният студ. Но много хубаво, не е на хубаво и скоро започва да става жега. За беда, стената е най-високата точка и човек няма къде да се скрие на сянка за да се поразхлади.
Усещам, че положението започва да става напечено и интересът към заобикалящата ни красота и забележителности да намалява. Очаквам всеки момент семейството да се размрънка, че вече е уморено и му е горещо. Като опитен водач на глутница изпреварвам събитията и започвам да се озъртам за подкрепителен пункт. За мой късмет в краят на поредният сегмент от стената, забелязвам примамливо изглеждащи бели чадъри на малко и спретнато ресторантче разположено на уширение на самата стена.
Към 13:30 успешно достигаме заветната цел. Време е за почивка.
За любителите на кехлибарената течност, не е необходимо да описвам удоволствието, от чаша хубава, студена, наливна бира (330ml за 17kn или около 4,40 лв.) изпита на сянка в обедната жега. Поради невъзможност да пие бира, синът ми получава сладолед, който унищожава за секунди с огромно настървение.
Всички сме щастливи и доволни. След заслужената почивка и подкрепление интересът към забележителностите отново се завръща с пълна сила и обиколката продължава.
Вече сме почти на финалната права.
Излизаме на площадката, на която е била разположена отбранителната мощ на източното пристанище. Над едно от оръдията има указателна табела за близостта на тоалетна (50м), но няма указана посока. Може би се разчита на вроденият инстинкт на човек в нужда.
От площадката през бойниците
се открива прекрасна панорама към пристанището
и външният (новият) град.
Все още се намираме на височината на покривите и дори без телеобектив успявам да заснема фигурите, биещи камбаната в часовниковата кула (в първоначалният си вариант те били дървени, но в последствие са заменени с бронзови, каквито са и до днес).
Часът наближава 14:30 и обиколката ни по стената е към своят край. Правя още няколко кадъра на Дубровник „от птичи поглед“
и се отправяме към изходната точка за да затворим обиколката. В този момент синът ми започва възбудено да ме дърпа: „Корабът тръгва! Корабът тръгва!“. Поглеждам в указаната посока и виждам, че действително туристическият лайнер потегля. Вдигам апарата за да документирам събитието и забелязвам, че картата е пълна и има място само за още една снимка.
Правя я и започвам трескаво да преглеждам заснетото през деня за да намеря какво да изтрия. Набързо откривам десетина по-некачествени кадъра, които веднага забърсвам. Справям се със задачата точно навреме. Корабът е започнал да минава зад крепостните стени и ние осъзнаваме истинските му размери.
Надстройката минава високо над покривите на къщите, а във въздуха се усеща едно дълбоко бумтене от двигателите му.
Довършваме обиколката, като се спускаме от стената непосредствено до Морският музей,
намиращ се на приземният етаж на форта St. John отговарял за отбраната на старото пристанище.
Едно „девойче“ се опитва безуспешно да използва една от изложените котви за люлка и категорично отказва да излезе от кадър.
Прекосяваме пристанището и решаваме да се качим обратно до квартирата за да може малкият турист да обядва и да си отпочине (въпреки, че самият той твърди, че въобще не уморен, а още по-малко гладен ).
Поемаме нагоре по стълбището наречено „Ulica Matije Gupca“
и след около двадесетина минути сме превзели денивилацията от 300 метра. Каталясали и прегрели достигаме квартирата. Всеки се заема със неотложните си дела. Малкият се изтяга на терасата в очакване на обеда, мама приготвя нещо за хапване, а аз се залавям с техниката. Свалям на лаптопа заснетият през денят фотоматериал, осовобождавам картите памет и поставям батериите да се заредят. Свързвам се набързо с интернет, изпращам няколко меила и „поздравления от Дубровник“ и също се присъедиявам към обядващите.
Малко по-късно синът ми вече спи непробудно с полузатворени очи. Оставяме го да си отпочине добре и към 17:00 часа се насочваме отново (по стълбището 
) към Старият град. Планът е да се разходим и да разгледаме набелязаните сутринта забележителности.
Към 17:30 часа вече сме слезли до източната порта. Градът гледан от долу изглежда по съвсем различен начин. Изведнъж изчезва еуфоричното усещане на изгледите от стената тип картичка. Човек осъзнава, че старият Дубровник е успешна хармония от контрасти. Готическата пищност с грижа за детайлите
си съжителства с графити и зле поддържани мухлясали от влагата стени.
Насочваме към първата си цел – Доминиканския манастир намиращ се в северо-източната част на града, непосредствено до Ploce gate, през която бяхме току що влезли. От тук нататък обиколката ни, респективно пътеписа започва да прилича на Travel Guide с подредени туристически обекти от номер 1 до номер N.
Приближавайки към входа, забелязвам табелата с работното време на музея: от 9:00 до 18:00 часа. Веднага отчитам допуснатата логистична грешка в планирането на обиколката на града. Музеите ще затворят след половин час, крайно недостатъчно, за да обиколим набелязаните обекти. Значително по-разумно беше да посветим сутринта на разглеждане на града, а по-късните часове на обиколката на стената, която няма работно време. Скоро се оказва, че част от проблема ни се решава от самосебе си. В момента текат масирани ремонти на много от музейните сгради в старият град. Доминиканският манастир не прави изключение и ние не можем да разгледаме експозицията и библиотеката на музейната част. Задоволяваме се с утешителната награда – разходка из градината на манастира.
В двора на манастира се намира все още действащ кладенец от XIV век.
Сградата и двора са изпълнени в готически стил, като всичко е потънало в добре поддържана зеленина. Въпреки белият цвят, отвсякъде лъха студено спокойствие. В момента няма служба и успяваме да влезем необезпокоявани в църквата на манастира.
Посещението ни за пореден път затвърждава впечатлението ми за католическата църква – всичко е стегнато, спретнато, чисто и дори бих казал аскетично. Навсякъде се усеща ред и хармония. Заставайки в средата на огромното помещение осветявано единствено от тесните прозорци с изящни витражи, човек веднага се почувства малък и смирен.
Напускаме Доминиканският манастир и се насочваме към двореца Sponza, издържана в късна готика и ренесанс .
Фасадата или по скоро козирката е украсена с красиво изрисувано „великденско“ яйце, чието предназначение, така и не успяхме да установим. Пропускаме разглеждането на двореца (който също е в ремонт), и се насочваме към аквариума. В дясно от двореца се намира часовниковата кула, една от забележителностите на Дубровник присъстваща в пътеводителите с етикет „трябва да се види“ (като че ли човек може да я пропусне, тя стърчи над целият град).
Непосредствено срещу часовниковата кула се намира колоната на Орландо. Рицарят изобразен на колоната е Roland и е символ на съюза за съвместната защита на унгарско-хърватското царство.
Продължаваме с бодра стъпка покрай малкият фонтан на Онофрио.
На площада пред църквата St. Blasius (sv. Vlaho) се е събрало огромно стълпотворение в очакване на службата. Проправяме си път през тях и достигаме Rector’s Palace.
Сградата е внушителна и тъй като в течение на годините е била разрушавана и достроявана многократно в архитектурата и могат да се забележат съчетани елементи от готик, ренесанс и барок. Бях чел доста за тази сграда, като и за експозицията в нея и решавам да и посветим малко време. Още от входа се пренасяме в отдавна отминали времена.
Снимането вътре е забранено, но успявам крадешком да направя няколко кадъра.
Изяществото е в детайлите. Дори парапетите на стълбищата не са „просто парапети“.
Голямо впечатление ни прави изложбата на „древни каси“ за съхраняване на богатствата на местните търговци, обковани с метал и със сложни за времето си заключващи механизми.
Към нас се приближава, нервно потропкващ с крака уредник. Явно работното време е изтекло и любезно ни подканва да напуснем.
Въпреки, че определено сме закъснели, решавам все пак да си пробваме късмета с Аквариума. За наш късмет все още е отворен и девойката на касата ни кани да влезем. Залата е почти тъмна, а осветлението на аквариумите е много слабо и в индигово син отенък. Всичко това създава някак мистично усещане, все едно сте се потопили с подводница на голяма дълбочина и разглеждате заобикалящият ви свят през илюминаторите и.
Снимането тук не е забранено, но не може да се използва светкавица, за да не се притесняват и дразнят обитателите. Мобилизирам цялото си фотографско умение и се опитвам да направя няколко кадъра от ръка (без статив).
Часът наближава 19:30 и останалата част от денят посвещаваме на безцелно мотаене из града. Подмамени от тесните улички поемаме към Йезуитската църква, която ни беше направила впечатление от стената. По пътя се натъкваме на този макет на древно средство за въздаване на правосъдие.
Макари макет гилотината все още изглежда доста застрашително и респектиращо
Докато вървим из сукаците, виждам няколко младежи, с ръчни колички доставящи продукти и напитки в заведенията. Това ме кара да осъзная, колко всъщност е труден живота на местните хора. В старият град е забранен достъпа на МПС-та, няма хранителни магазини и магазини за стоки от първа необходимост. Всичко тук е подчинено на туристическата индустрия. Замислям се, че за всяко нещо, което ти потрябва за ежедневните ти нужди трябва да излезеш извън градските стени и после да го донесеш обратно на ръка до дома. Размислите ми се насочват и към изхвърлянето на отпадъците. Градът е изключително чист, но как се осъществява това и до днес си остава загадка за мен (никъде не видях преливащи от боклуци контейнери).
Олисан в мислите си достигаме Йезуитската църква и се изкачваме се по красиво оформено стълбище към площадчето пред нея. Така изглежда отпред фасадата – стена. Изящтна е нали?
В църквата в момента има служба и ние тихо влизаме да послушаме, като заставаме непосредствено до входната врата за да не смущаваме присъстващите.
Тишината и спокойствието, което лъха от вътре ме карат да забравя всичко и да се заслушам в службата (нищо, че не разбирам нито дума). Самият глас на свещеника действа успокоително и отпускащо.
С това „туристическата обиколка“ приключва и е време да се насочим към главната улица Страдун за традиционното разглеждане на магазинчетата за сувенири. По пътя минаваме през площада с големият фонтан на Онофрио.
Докато семейството обикаля от магазинче на магазинче за да избере подаръчета за приятелите и магнитче за колекцията ни от Дубровник, аз правя още една обиколка на площада около църквата St. Blasius за последни снимки .
Службата е свършила и множеството се е поразпръснало. Бързам да не изпусна последните полегати слънчеви лъчи огряващи статуята над входа.
Докато правя последни кадри за довиждане ми прави ми впечатление, промяната на облеклото на присъстващите на площада хора.
Късите панталони и тениските са заменени, с по-топли и по-официални дрехи. Дубровник се готви за нощния си живот.
Намирам останалата част от семейството, които ме посрещат въодушевени, че за намерили страхотно магнитче. Наистина е красиво и до днес заема почетно място в колекцията ни на вратата на хладилника
Време е да се прибираме, тъй като е позхладняло, а ние не сме си взели връхни дрехи.
Поемаме по „стълбището“ към квартирата. Вече сме уморени и почти не разговаряме (то и въздух за разговори не ти стига). Минавайки покрай една бакалия, купувам няколко кенчета студена кехлибарена течност, която мигновено бива унищожена на терасата докато се любуваме на красивият изглед.
Взимаме си по един душ и се отдаваме на пълен релакс. Постепенно денят отстъпва и целият град започва да искри в хиляди светлинки. Стените на крепостта обляни в светлина се открояват на фона на мастилено черното море. Вече е време за вечеря.
Загледан в красотата на старият град аз йезуитски питам семейството, дали не искат да слезем пак до града и да вечеряме някъде там. Отговорът ми е предварително известен, но не бива да се дава повод за бъдещи спекулации, че съм скъперник или че сме били в Дубровник и по моя вина не сме посетили някой романтичен ресторант на брега на морето, а сме яли консерви.
Синът ми ме поглежда и без грам замисляне пита: „Защо да ходим? Нямаме ли още от онези вкусни консерви „Мусака“?“ Естествено, че имаме! Въпросът с „романтичната вечеря“ е решен. Отваряме по една консерва, палим си 2 свещички на масата на терасата и всички съсредоточено се умълчаваме.
Часът е наближил 22:00 и малкият се предава и си ляга. Ние със съпругата ми оставаме още малко втренчени в красотата на залива и нощен Дубровник. Допиваме си бирите и се пренасяме в страната на сънищата. Заспивам с мисълта, че когато отново посетя Дубровник, задължително ще му посетя една нощ…
Ако желаете да намерите подходящ хотел на изгодна цена в Дубровник, препоръчваме ви да използвате утвърдената резервационна система booking.com. За ваше удобство ви предоставяме формата за търсене.