Два дни в Истанбул

Първата ни спирка по пътя за Кападокия беше Истанбул. Имахме две нощувки (ден и половина), но времето се оказа твърде недостатъчно, за да видим всичко, което бяхме планирали. За разлика от организираните екскурзии, които са по-бързи, нашата цел не е отмятане на посетени обекти, а спокойно разглеждане и хубавите снимки отнемащи доста време.

По пътя към Истанбул, колата си прави шега с нас

Тръгнахме на първи май рано сутринта (4:30 часа) от София за Истанбул. Този път багажът не беше прекалено много, което беше напредък. Валеше лек дъжд. Понеже беше почивен ден, очаквахме движението да е натоварено, затова бяхме на път още по тъмно. Идеята беше да стигнем в Истанбул по обяд, за да можем да се поразходим още първия ден.  По едно време на магистралата колата се започна да придърпва и се опита да угасне. Казах си „може би сме до тук“. Веднага си направих сметка, кои от резервациите все още мога да откажа и за кои ще ме таксуват. За щастие, проблемът се оправи от самосебе си и продължихме нормално пътя си.

Капитан Андреево – Капъкуле

Когато наближихме границата, вече се развиделяваше. Това е един от най-натоварените сухопътни гранични пунктове в света. ГКПП е разположен на главния шосеен път и железопътната линия от Западна Европа през Истанбул за Азия. Тук през Античността е преминавал римският път Виа Милитарис. Наближавайки пункта задминаваме няколко километрова опашка от тирове, които търпеливо чакаха да минат граница. Горките хора!

Звъннахме на близките, докато бяхме все още с българския оператор. Времето все още не беше с нас и продължаваше упорито да ръми. Минахме без проблем в Турска територия. Гледката ни беше вече позната и затова не изпитахме особено вълнение, виждайки голямата джамия след границата. На отсрещната лента на магистралата имаше отново километрична опашка от тирове, които чакаха да влязат в България.

Добре дошли в Истанбул – шофирането е само за подготвените

Към 11 часа сутринта пристигнахме в Истанбул. Небостъргачи, джамии, къщи, коли, автобуси… Хотелът ни се намираше в квартал Фатих, недалеч от света София и синята Джамия. Мъжа ми беше издирвал  точните му GPS координати в продължение на половин ден още в София. Ако не го беше направил, или нямаше да немрим хотела, или щяхме да се лутаме и да си развалим настроението. Налагаше се дост да внимаваме в указанията на навигацията провирайки се по тесните и заплетени улички на старата част на Истанбул. в този момент бях благодарна, че не съм зад волана – разминавахме се на сантиметри с насрещни или паркирали коли, като пешеходците се втурваха да пресичат където и както им дойде. Минавайки покрай една уличка, навигацията ни каза, че трябва да завием надясно и да достигнем крайната си цел. Да, но насред уличката беше спряла кола и нямаше как да влезем. Улицата по която се движехме беше толкова тясна, че и дума не можеше да става да се спре и изчака. Наложи се да подминем отбивката, но все пак успяхме да зърнем табелката на хотела. Обиколката, която се наложи да направим за да се върнем отново до адреса беше окло два километра и половина. След направеният кръг мъжа ми умело паркира в едно тясно място на съседната улица означено като платен паркинг. Цената беше пет лири за първия час и по една лира за всеки следващ.
При резервацията бяхме получили информаця, че хотела разполага с паркинг, но се оказа, че „паркинга“ е тясната уличка пред хотела, където всеки паркира запушвайки останалите. В момента последният паркирал в началото на уличката беше изчезнал някъде и ние нямаше как да влезем. От рецепцията на хотела ни успокоиха, че няма проблем и до час човека ще тръгне и ще можем да паркираме. Това не ми прозвуча много обещаващо.

Забравете претенциите, ако искате да  нощувате в Истанбул

Хотела (води се Хостел) беше стара къща с много стръмно вито камнно стълбище, а стаята ни се оказа на четвъртият етаж. Мъжа ми трябваше да мъкне двата сака един по един, като внимаваше да не се спъне по стълбите.

Стаята беше тясна и толкова ниска, че човек със среден ръст не можеше да стои изправен. Добре че таванът беше сравнително мек и ударите не бяха болезнени. Условията бяха такива, че ако не беше предплатено, щяхме веднага да си тръгнем. В последствие разбрахме, че в Истанбул е трудно да се намери добър хотел. Една приятелка няколко дена се опитвала да си поиска кърпа за баня и всеки път получавала одеало, а когато все пак се преборила за заветната кърпа, тя изглеждала като стреляна с ловна пушка. Настанихме и закачахме човека с колата да се появи. За моя изненада, наистина улицата се освободи и докарахме колата. Човекът от платеният паркинг взе да гони колата и да вика да доплатим още една лира. Ние така или иначе щяхме да я платим и не беше нужно да тича. Взехме си малко багаж и излязохме да се разходим.

Истанбул е за хора със силна воля, които успяват да си купят само половината от изкушенията

Няма граница за предприемчивостта на търговците в Истанбул и за броя на кулинарните изкушения, които срещате на всяка крачка! Ние нямахме намерение да си купуваме пътеводител, зашото имахме в електронен вариант, но на втория ден си купихме на „много изгодна цена“. Аз си купих един сиропиран, пържен геврек, какъвто никога не бих си купила на друго място. Едни продават захарни клечки, които правят на място от разноцветна захар като карамел, други продават сувенири, трети хубави печени кестени, топли царевици, гевреци, захарен памук и какво ли още не. Тълпи туристи се снимат и купуват захарни клечки, забравяйки всички правила за вредата от захарта.  Един съвет – не се спирайте да питате за цената, ако няма да купувате, защото в крайна сметка, или ще си купите нещо, или ще ви погледнат обидено.

Ако не обичате тълпите, Истанбул не е за вас

Истанбул е един от най-посещаваните градове в света. Преди да пристигнем, не бях обърнала внимание на този факт, затова се изумих от многото хора или по-точно от тълпа, която се опитва да те понесе нанякъде.  През деня по улиците има толкова много хора, че е необходима специална подготовка, за да спазвате посоката, в която искате да вървите. Пред туристическите обекти се вият огромни опашки, още преди отварянето им. Нашата петчасова обиколка на Топкапъ беше свързана с блъскане, чакане по опашки и търсене на случайно празно място за снимки. Доколкото разбрахме този интерес е след пускането на сериала ‘Новият век“. Може би щяхме да си спестим тази забележителност, ако знаехме за опашките. Това не важи за „Цистерните“, защото са уникални, много интересни и за които ще отделя специално място.

Пешеходна разходка край морето

Запътихме се към морето, минавайки по тесни улички с магазини за локум, играещи деца, майки, които не им обръщаха внимание и къщи с веещо се пране. Хората и къщите изглеждаха доста бедни, но животът кипеше с пълна сила. Стигнахме до морето, но трябваше да повървим, за да излезем на крайморската алея. Е, тук вече беше впечатляващо. Нямаше нужда да чета пътеводител, а само да гледам и да се радвам на красотата, изгледа, морето  и всичко наоколо. Водолази, в почти еднакви неопрени се гмуркаха в определено мръсните води на морето, като нещо търсеха близо до брега. Рибари бяха насядали и чакаха своя улов. Рибарите бяха напалили огън и подредили всичко необходимо (чайник, плоча, кюнец) , за да си направят чай. Продавачи на различни видове гевреци бутаха малки колички напред назад и чакаха момента, когато някой ще огладнее. А този момент непременно идваше! Туристи и местни се разхождаха и снимаха, децата тичаха напред-назад, други се любуваха на гледката, седнали на пейка. И … много котки, излегнали се на камъните край морето, чакащи някоя рибка. Предприемчиви младежи, бяха наредили балони, по които минувачите можеха да стрелят и да пробват точността си срещу една лира. Какви ли не странни, елементарни и евтини удоволствия не измислят! Не зная как не ги гонят за касови бележки, разрешителни и санитарни норми? Включително от една количка продаваха пиле с ориз!

Градините на Топкапъ – прекрасно място за почивка и разходка

Стигнахме до входа да Топкапъ, купихме си по един топъл, сусамен геврек и влязохме в градините, обсипани с красиви цветя. Посрещнаха ни лехи с пъстри цветя, зелена, добре поддържана трева, големи дървета, пейки и много хора – местни и туристи, деца и възрастни. Лалетата бяха преминали, но си личеше, че е било фантастично. Едно младо момиче, което се разхождаше с приятеля си, си беше купила една от онези захарни пръчки, за които ви споменах в началото. Оказа се, че захарта продължава да се точи и консумирането на тази атракция никак не е лесна задача и изисква навеждане напред и борба с точещ се карамел. Момичето се отказа и връчи пръчката на нищо неподозиращия младеж, който явно не е искал това удоволствие. Градините на Топкапъ са чудесно място за разходка. Хората се снимаха сред цветята, с една нагласена усмивка, представяйки си, че са манекени, фотомодели или поне много красиви. Странното е че голяма часто от жените избираха да се снимат прикленали до един чемшир, който ги привиличаше неясно с какво. Минахме покрай малки фонтани, мостчета, красиви статуи и фигури. Беше прекрасно, но вече бяхме изморени и оставихме градините зад гърба си! След известно време, пред едно магазинче за сувенири, срещнахме отново  младежът със захарната пръчка, който продължаваше да се опитва да откъсне нещо, което е лепкаво и става все по-тънко, но няма късане, поради ограничената дължина на ръцете. Младия мъж явно беше много влюбен, защото беше в добро  настроение. Вървейки, минахме край един продавач на диня на парче. Ароматът на прясна диня беше доста съблазнителен. Ммммм, да…. ухаааа…. диня! Поредното изкушение, но поне е диетично. Но се сетих за  момчето с пръчката и реших, че и динята не е от плодовете, които могат да бъдат изядени лесно, запазвайки чувството за собствено достойнство и без щети по дрехите. Издържах на изкушението и продължихме.

Църквата света София – един от символите на Истанбул

Стигнахме до света София. Беше отворена и имаше половин час до затварянето. Решихме да влезем. Купихме билети, като имаше възможност да вземем и комбиниран билет за 72 часа (Museum Pass) за няколко музея, но не ни устройваше. Да разгледаме в света София беше правилното решение, защото на следващия ден видяхме огромна опашка за влизане. Дълга е историята на Света София и сякаш самата тя, разказва история. Заслужава си да се види – огромна, съчетаваща символи от две религии и загадъчна! Поглената отвън, света София, се вижда колко пъти е променяна и достроявана, което до някъде е развалило естетиката на сградата.  Имахме само 20 минути да се разходим на втория етаж, но за късмет нямаше много туристи и беше спокойно.  В света София, има една колона с дупка в нея и който си завърти палеца в нея и си намисли желание, то се сбъдва. Аз пропуснах този шанс с мисълта колко хора са си завъртали палеца тук. Пфу! Не мога да си причиня това! За съжаление голяма част от първия етаж беше в ремонт. Може би е добре, преди да се посети даден обект, да се намери информация каква част е в ремонт. Нееднократно не сме успявали да разгледаме цялата забележителност.

Да се приготвим за следващия ден

Да се копират снимките и да се заредят батериите беше ежедневна работа, с която мъжа ми се занимаваше през цялата екскурзия, въпреки умората. Носим си един разклонител с четири гнезда, понеже се случвало да не ни стигнат контактите. Снимките се копират на две места, защото има риск да се развали някой диск и да изгубим всичко. В Истанбул, лаптопа беше в най-ниската част на стаята и при всяко изправяне някой се удряше в тавана. Аз най-рядко, разбира се, защото не съм от високите. Направихме план за следващия ден, като ранното ставане беше задължително през цялото време, защото искахме да изпреварим многобройните групи туристи.

Следва продължение …