Ден пети, 05 май лето господное 2009.
Продължение от До Дубровник и назад – ден четвърти.
Достигнали сме най-далечната точка от нашето пътуване и сега всичко което е пред нас е обратният път към България.
Маршрутът за днес е Дубровник -> Мостар -> Сараево -> Мокра гора – около 410 км с 4 граници и посещение и разглеждане на град Мостар.
Ставаме рано (около 7:00 часа). Багажа е приготвен от вечерта. Закусваме набързо, мятам саковете в колата и потегляме. Времето е разкошно за път – слънчево и прохладно. Настроението, приповдигнато, отново сме жадни за нови приключения. Минаваме покрай старият Дубровник, махваме му за довиждане и поемаме към новото пристанище на Дубровник.
Слънцето все още е ниско и водата има характерният за Адриатика, наситено син цвят. На другият бряг на залива малки кокетни къщички искрят в бяло и червено. На един от пристаните е закотвен луксозен туристически катамаран.
Докато се провираме по тесният крайбрежен път с множество фриволно пресичащи пешеходци в далечината забелязвам пристанал огромен круйзен кораб. Посочвам го на семейството и се започва един спор, че това не е никакъв кораб, а хотел на брега на морето.
Свивам рамене и се насочвам към 518 метра дългият висящ мост Франьо Туджман (Most dr. Franje Tuđmana). Съоръжението е действително впечатляващо с бялата си осанка на фона на почти неестествено синята вода.
Усещането да преминеш на 50 метра над залива дори и в кола е по свой начин неповторимо. Панорамата, която се разкрива от там изкушава любителя фотограф да набие спирачки в средата на моста и да изхвърчи навън с фотоапарат в ръка, но за съжаление, това е най малкото неразумно. Веднага след моста има специално изградена наблюдателна площадка, от която се разкрива неповторима гледка към дубровнишкия залив и новото пристанище.
От съображения за сигурност, паркирането и престоя е разрешен само в светлата част на деня. Паркирам и се отдавам на фотографската си страст. Дубровни и околностите му са от местата, където дори човек без особенни фотографски умения, успява да направи снимки тип „картичка“. 
От тук, много добре се вижда „крайбрежният хотел“ и аз със скрито злорадство го показвам на съпругата и сина, с което спорът е решен – кораб е!
След кратка фото пауза продължаваме към Босна и Херцеговина. Пътят се вие по самото крайбрежие и в съчетание с зеленината край него е изключително живописен.
Навигацията ни води уверено, като от време на време ни напомня за превишаване на скоростта или изписуква за възможни полицейски камери (преди да тръгнем бях свалил цялата налична база данни с пътни камери). Тук не е никак трудно човек да се поувлече със скоростта, тъй като пътищата са идеални и човек се увлича без да иска, а глобите са солени.
След около час достигаме до така нареченият „Неумски коридор“ – първата за денят граница, която трябва да преминем между Хърватия и Босна и Херцеговина. Неумски коридор е ивица земя с широчина около 9- 10 км (мерено по пътя), която се явява единственият (на практика неизползваем) излаз на Босна и Херцеговина на море. Тя е била преотстъпена в миналото от Дубровнишката република на Османсият султан (след обявяването на независимостта й) в замяна на защита. Идеята е била, ако някой реши да ги напада – да си има работа със султана. Този хитър ход опазва Дубровник чак до 1810 година, но в момента им създава само неудобства. Преминаваме границата почти неусетно – само фиктивна документна проверка (от 2007 година вече не се изискват визи за Български граждани), бариерата се вдигна и ние продължихме.
Малко преди Неум спираме на крайпътен паркинг със супермаркет за кратка почивка и удовлетворяване на неотложни физиологични нужди.
Шокирани сме. Все едно попадаме в друг свят. Всичко изглежда някак по-мръсно и по-неподдържано. Не мога да повярвам, че минаването на една граница преди някоко километра може толкова да се отрази . В супермаркета вървят както хърватски куни, така и босненска конвертируема марка. Купуваме дреболии за да похарчим „стотинките“ останали от Хърватия. След кратка почивка потегляме отново. Град Неум изглежда като Велико търново. Изграден е на стръмен скат и къщите буквално а кацнали една на друга.
От тук има два варианта: да продължим пътя си по крайбрежието или да забием навътре към сушата. Никак не ни се разделя с морето и решаваме да продължим покрай брега.
Скоро достигаме и втората граница границата между Босна и Херцеговинаи и Хърватия. Отново я преминаваме без проблеми, само с леко забавяне за изчакване на опашката от излизащи автомобили. Вече пейзажа започва да става по-планински и да ни напомня, че скоро ще трябва да се разделим с морето и да навлезем в сушата.
От тук пътят става планински и макари живописен започва да става леко да ни доскучава. Километрите се въртят, редуват се малки населени места, стръмни скалисти скатове, тунели, завой, …
Отново безпроблемно преминаваме границата между Хърватия и Босна и Херцеговина и около 12:00 решаваме да направи нова кратка почивка. Време е и да заредя бензин. Избирам една бензиностанция с чуден изглед към планината.
Докато се нареждам на колонката за бензин, семейството влизат в магазинчето да купят по нещо студено за пиене.
Сметката е малка и съпругата ми плаща с дребните марки, които сме купили от България. Оказва се, че има проблем. Тази емисия отдавна е излязла от обръщение :evil:. Девойката в магазина предлага да платим в евро, но курса който обявява далеч надминава дори и „трънската народна банка“. Вече леко притеснена дали и останалата валута не е стара емисия, съпругата вади по-едра банкнота. За щастие останалите банкноти са годни. След този случай, винаги преди да отида до чейнджа за валута предварително си разпечатвам актуалните към момента емисии банкноти. Тази разпечатка ни съпътства и по време на пътуване, като при връщане на ресто от съмнителен магазин банкнотите се сравняват с нея (при една от другите ни екскурзии „коректен“ продавач също се опита да ни измами със стара емисия банкноти, но безуспешно).
След кратка почивка поемаме към гвоздея на днешната програма – Мостар. Градът е специално включен в маршрута ни. Преди няколко години бях гледал по Nation Geographic, филм за възстановяването на моста след войната. Филмът много ме впечатли и бях твърдо решил да го видя на живо.
Влизаме в Мостар. Бях чел много за Мостар, но това което ме посрещна ме порази. Гледката надхвърляше всичките ми очаквания и представи.
Когато човек чете или гледа филм за войната, в съзнанието ни тя се случва някъде там или някога по онова време. Но в Мостар за пръв път усетих, че войната е била тук и сега. Почти няма сграда, по която да не си личат следите от автоматен огън, от хвърчащите шрапнели от взривени мини. Въпреки, че е ден усещането ми е, че около мен витаят призраците на хората обитавали тези сгради задаващи един единствен въпрос: „Защо?„. Усещането за ужас и унищожение е почти физическо. Потръпвам. Синът ми започва да ме засипва с хиляди въпроси, „това дупка от автомат ли е?, а онова от каво оръдие е? ащо там е черно, пожар ли е имало?, …“ , а аз има нужда да остана за малко сам и да подредя мислите си и да преодолея шока от видяното. За щастие представите на синът ми са само от „героични“ филми като Рамбо.
От фасадите ни гледат огромни пусти очи на прозорци без дограми. В стаите е прораснала зеленина. В началото дори не ми се снима. Разтърсвам глава и се насочвам към старият град и по-специално към моста, причина за нашето посещение. По пътя минаваме покрай реставрираната сграда на гимназията, която силно контрастира на фона на околните сгради.
В далечината се виждат хълмовете на които е била разположена артилерията, обсипвала града с минометен огън.
С всяка измината крачка, по пътя към старият град тягостното чувство се задълбочава.
Част от фасадите са замаскирани зад огромни конструкции с реклами изградени пред тях, а друг просто са укрепени за да не срутят върху преминаващите хора и коли.
По пътя към историческият център на града, минаваме покрай Карагьоз бей джамия – най-големият мюсюлмански храм в Херцеговина.
Джамията е изцяло реставрирана от претърпените по време на войната тежки поражения. Непосредствено срещу нея се намират мюсюлманските гробища. Вниманието ни привлича интересна постройка, която в последствие виждаме, че е мюсюлманският еквивалент на гробница.
Гробището е пълно с нови мраморни паметници. Стъписващото в случая е преобладаващата година на смъртта: 1993. Гледката връща в спомените ми финалните кадри от филма „Коса“
Продължаваме към старият град. Вече все по-рядко се натрапват следите от войната.
В тази си част градът се е върнал към нормалният си живот.
Улиците са чисти с множество магазини, заведения, градинки. За кратко успявам да се откъсна от налегналите ме тягостни мисли. Междувременно, синът ми се забавлява да снима препичаща се на слънце котка решила, че е улична лампа.
Стигаме до Koski Мехмед паша джамия – построена на самият бряг на река Неретва. В дъното се вижда кулата на Франeвачката църква, която успешно си съперничи с минаретата на джамиите. В центъра на двора е разположена красива шестоъгълна покрита чешма-фонтан за измиване преди молитва.
Всички заобикалящи сгради са превърнати в сергии на които се продават всевъзможни неща и сувенири. Усещането е за женски пазар, а не за молитвен дом.
Покривите на сградите са покрити с тикли (плочи от цепен камък), като в старите български селца в южните Родопи.
Самата джамия е затворена и не можем да я разгледаме, затова си правим по една снимка за спомен пред входа.
Напускаме двора на джамията и след няколко крачки сме на старата чаршия – Куюнджалък, играла важна роля в изграждането и просъществуването на града.
Настилката вече е калдъръм, а къщите са сгушени близко една до друга. Като туристическа дестинация, реставрацията е почти завършена като всичко е възстановено в автенчния си вид и човек се потапя в едни по-добри времена. Малки спретнати кафенца подканят туристите да изпият по чаша турско кафе или халба студена бира.
По сергиите може да намерите почти всичко. От китайски рекламни сувенири
до майсторски изработени занаятчийски произведения – кована мед, кожени изделия, ръчно тъкани и везани шалове…
Наблюдавам местните хора. Изглеждат като да са се отърсили от преживеният ужас, но все още се чете една едвам забележима тъга в погледите им.
Улицата започва стръмно да се спуска надолу. Къщите покрай нея са оцветени във всевъзможни цветове. Дочуваме един гид да разказва, че навремето тук не е имало адреси (то и сега няма), а на въпроса „Къде живееш?“ се е отговаряло „В червената къща“, „В жълтата къща“…
Още крачка и зад ъгъла се показва целта на нашето посещение – Стари мост с цялата си белота.
Река Неретва си съперничи с него за вниманието ни с почти нереалистично изумрудено синя вода, носеща се бавно през малкият скалист каньон, в който е разположен градът.
Продължаваме спускането си към моста. Въпреки напредналата реставрация, като си вдигнете погледа, по някой сгради все още си личат следите от войната.
Интересното на къщите в района са техните прозорци и врати, покрити с тежки железни капаци и сложни заключващи механизми.
В миналото след залез слънце, всички къщи и дюкяни са залоствали здраво вратите и прозорците, като са се превръщали в непревземаеми крепости опазващи живота и богатството на стопаните им от върлуващите шайки разбойници.
Освен с историческото си наследство Мостар е интересен и с това, че е мултиетничен и мултирелигиозен. Тук съжителстват (в светлината на неотдавнашните събития не бих казал мирно) евреи, католици, православни и мюсюлмани. Достигаме и самият мост свързващ християнския и мюсюлманския квартал на града разположени на двата бряга на реката. За много хора мостът има и символично значение като връзка между два свята – света на християнството и света на исляма. По време на войната мостът е бил разрушен за да се попречи лесното преминаването на военни формирования през реката. След приключване на конфликта със съдействието на ЮНЕСКО започва възстановяване на конструкцията на моста (именно филм за тези събития ме докараха тук). Повторното изграждане на моста е трябвало да стане със същите техники и материали като използваните през XVI век. Това е създало огромни проблеми на съвременните инженери. Каменните блокове са били фиксирани един към друг на местата си с изливане на скоби от разтопено желязо в предварително формовани отвори, но поради непознаване на използваните в древността технологии при първите съвременни опити, камъните са се пръсвали.
Също така с помощта на унгарски водолази много от оригиналните каменни блокове са извадени от дъното на реката, но и голяма част са били отнесени и се е наложило да бъдат повторно издялани в същата кариера и от същият камък като оригиналните за да може да се възстанови мостът в оригиналният му вид. В музеят научаваме, че възстановяването на моста в струвало 15 милиона евро 
Докато наближаваме моста наблюдаваме една местна традиция, която не се е загубила през вековете – скокове от върха на моста в ледено студените води на реката. Височината на моста от най-високата му точка до повърхността на водата надхвърля 20м и се изисква голям кураж да се скочи отгоре. Желаещите не са много, но в подножието на моста стоят младежи, които срещу заплащане извършват демонстрационни скокове за запалените фотографи.
От двете страни на моста са изградени две охранителни кули. На левият бряг на реката е кулата Tara. Тя е била използвана миналото за съхранение на боеприпаси и затова стените и са дебели по 3 метра. В момента там се помещава музей, посветен на възстановяването на моста и на ужасите на войната. Определено си заслужава, човек да отдели малко време и да го разгледа. Синът ми е изключително впечатлен от мултимедийното представяне и може би за пръв път от както сме тук осъзнава мащабите на човешката трагедия разиграла се в Мостар.
От другата страна на моста на моста се намира кулата Halebija. В миналото долните й етажи са били използвани като затвор, а горните като наблюдателни постове.
От билото на моста се разкрива невероятна гледка към реката, която те кара да поспреш и да и отдадеш заслужено внимание.
Все още не вярвам на очите си, че е възможно в природата да съществува такъв цвят.
Високо над града в югозападна посока (в християнаската част), се вижда хълмът Mount Hum, на който се извисява Католически кръст. По информация от местните, кръстът е ярко осветен през нощта и е видим от целият град.
Местоположението и размерите му не случайни. Целта е с колосалните си размери да доминира на цялата околност.
Време е да се насочваме към колата и да поемаме отново на път. След като преминаваме моста свиваме по една уличка, която според моите представи ще ни изведе точно където сме паркирали колата. Вече сме извън традиционат туристическа част и още на първите двадесетина метра ни пресреща местен уличен търговец, предлагаш много изгодно маркови парфюми.
Над сергията му се мъдри предупредителна табела за опасни руини с препоръка да не се минава и паркира под тях, но надписа и предупреждението не притеснява никого. Подминаваме го и с бодра крачка се насочваме към паркинга. Часът е 14:40 и вече нямаме никакво време за губене. По пътят си мисля, какво огромно отражение има религията върху бита и манталитета на хората. В католическата част всичко е строго, чисто, подредено по конец, докато в мюсюлмантската (от другата страна на реката) се чувствате като в ориента – всичко е шарено, разхвърляно, бъбриво… Пътят ни минава покрай много пострадали и разрушени сгради.
Синът ми вече е по-наясно за събитията разиграли се тук и не задава въпроси, а само тъжно разглежда сградите покрай които минаваме. Той е доста впечатлителен и само мога да предполагам какви мисли се втртят из главата му. Следващите кадри ще ги оставя без коментар, тъй като те говорят повече, отколкото бих могъл да изразя с думи.
Умълчани достигаме колата. Качваме се и отново на път.
Преситен от впечатленията синът ми запива моментално на задната седалка. Междувременно батерията на видео-камерата е паднала напълно, но това не плаши душите наши. Вече сме подготвени за подобни случаи и имаме решение на проблема. Изваждам инвертора, включвам го в запалката и вече имам контакт с 220V, от който мога спокойно да заредя камерата (nали не бива да изпуснем нито един кадър по технически причини). . В процеса на инсталирането и включването на инвертора забелязвам един пропуск – не съм измислил органайзер за кабелите и импровизираната инсталация заприличва на порция спагети, в която се опитвам да удуша жена ми.
В програмата за деня няма предвидени други забележителности и се насочваме на север към Сараево.
Трябва да побързаме, защото нямаме резервация за предстоящата ни нощувка, а ни очакват още около 270 км или по изчислението на навигационната система около 4 часа. Пътят е идеален. Километрите се въртят неусетно.
Постепенно навлизаме в планинска област с повечко завои и тунели. Прави ми впечатление, че почти никъде не видях ограничения на скоростта в тунелите.
Пътят се вие покрай Мала Неретва. Цветът на реката продължава да ни изумява и при всяка възможност откланям поглед от пътя за да му се полюбувам.
Скатовете край пътя стават все по-високи и по-стръмни и навлизаме в нещо като малък каньон.
Природните красоти се редуват една след друга и не остават възможност да ни доскучее или възторга от пътуването да намалее.
Минаваме покрай Jablaničko jezero, което представлява нещо като голямо уширение на реката. При наличие на повече свободно време с удоволствие щяхме да поспрем да му се полюбуваме, но времето е кът , а и малкият спи и не искаме да го будим. На няколко места по пътя текат усилени ремонти.
Около 17:15 достигаме Сараево. И тук все още си личат следите от войната, но нашият път минава по централните улици и булеварди, където реставрацията почти е приключила.
Движението е доста натоварено, по балкански подредено, но това е нормално – все пак е час пик.
От двете страни на пътя има множество нови сгради с футуристични форми.
Следвам внимателно указанията на навигацията, която уверено ни води през множество кръстовища и отбивки в посока центъра на града.
Достигаме старият център. Красиви старинни сгради са опасани от скелета и мрежи и не можем да видим цялата им красота. Докато зяпаме околните сгради, възниква малък проблем. Улицата, по която трябва да продължим според навигацията е затворена и се налага да се отклоним в … неизвестна посока, за да не задръстваме движението докато се чудим на къде да продължим.
Свивам в първата пряка в ляво и започвам да се движа с възможно най ниската скорост, без да преча на движението за да дам възможност на навигацията да преизчисли маршрута и да ни изведе отново на прав път. В този момент имам чувството, че машинката нарочно се мота за да си върне за старите ми прегрешения. Наближавам голямо кръстовище, а все още нямам инструкции на къде да поема. Заема средна лента в готовност при нужда да се престроя в ляво или в дясно. Навигацията се обажда с инструкции да продължа направо, но на метри преди кръстовището виждам голяма временна табела указваща, че посоката, в която трябва да продължа е на дясно (предполагам че заради ремонтите). Подавам мигач и въпреки, че съм в зоната с непрекъсната линия преди кръстовището колегата зад мен (явно е видял чуждата регистрация) любезно ми прави място да се престроя и да направя завоя. Евала, ако бяхме в BG сигурно щеше да скочи върху клаксона, вместо да ме пропусне. Продължавам да карам по временните табели докато накрая навигацията се освества и достигаме до споразумение на къде трябва да продължим. След около двадесетина минути излизаме от Сараево и се насочваме на изток към крайната цел за деня – Мокра гора.
Пътят отново става спокоен и ние в приповдигнато настроение обсъждаме Сараево и колко добре би било някой ден да дойдем и да останем за по-дълго за да можем да го разгледаме на спокойствие. На няколко километра след града, пътят прави широк ляв завой и започва дълго изкачване. Участъкът е прав и имаме видимост на почти километър. Малко преди да достигна горният край, в огледалата виждам полицейска кола с пуснати светлини и сирени. Намалявам и се отдръпвам в страни за да я пропусна. Прави ми впечатление, че като ни наближава, патрулката не показва никакви признаци, че ще ни изпревари през насрещното платно, а продължава да се движи в лентата зад мен. Точно на върха на изкачването се оказва, че има широка отбивка. Влизам в нея, за да пропусна спокойно настигащата ме полицейска кола, но учудването ми е огромно след като тя също се откланя и спира зад мен. Това не ме притеснява (не си спомням да съм извършил някакви нарушения) и решавам, че искат да направят рутинна проверка на кола с чуждестранна регистрация.
Заглеждам се в огледалото какво ще се случи. В патрулката са двама. Единият с чин сержант слиза от мястото на водача и се насочва към нас. Свалям прозореца и любезно се усмихвам. Полицаят ми прави знак да сляза и да отида при него до патрулната кола. Приближавам се и той ми иска документите. Подавам му ги. Разглежда ги внимателно около минута – две и доста навъсено започва:
Ще предам разговорана български с някой колоритни местни изрази, които съм запомнил. Полицаят говореше на хърватски, а аз си шляпах на български, но идеално се разбирахме.
– Знаеш ли за какво те спираме?
– Не. (аз действително не знаех, но и да знаех – без бой не признавам 
, може да не е за това, за което аз си мисля )
– Направи ГОЛЯМО нарушение! Направи десен завой от средна лента. Ще трябва да те водим на „суд“!
В този момент си припомням за маневрата в центъра. Че е нарушение – нарушение е, ама чак пък ГОЛЯМО. Очевидно е, че съм чужденец, непознаващ града и съм се объркал. Но с полицай не се спори, особено в чужбина – в него ножа, в него хляба… Вдигам рамене и се съгласявам:
– Щом трябва…
– Качвай се в колата и карай след нас.
Кимвам в знак, че съм го разбрал и вече леко притеснен и изнервен се насочвам към колата. Още преди да стигна до колата сержанта, който междувременно нещо коментира с колегата си в патрулката се провиква да го чакам тук и никъде да не ходя. Прибира ми документите, качва се в колата и със свирене на гуми (този път без пуснати светлини и сирени) се понася обратно към Сараево. Безпокойството ми започва сериозно да нараства. В главата ми се блъскат сума ти мисли и въпроси. Какви са тия? Истински полицаи ли са? Защо ми задържаха документите? Какво са намислили? Колко ще ги чакам? Какво ще правя без документи, ако не се върнат? Колко ще продължи всичко това? Ако ме глобят, колко солена ще е глобата (чел съм за зловещи санкции по тия места)? …
За късмет видимостта е голяма и мога да проследя патрулката докато се спуска по наклона. Изминава около километър, прави рязък обратен завой и отново се насочва към нас. Хммм… явно им е дошла нова идея и нещата започват все повече да не ми харесват.
След малко полицейската кола отново спира зад мен и сержанта вече с по-блага физиономия се приближава към мен:
– Абе Божидар (говори ми на малко име), ти няма ли да почерпиш по едно кафе?
Аха, дойдохме си на думата! В първият момент съм леко стъписан. Не очаквах такъв развой на събитията, а и навсякъде се коментира, че извън България не бива да се предлагат и дават подкупи на полицаи и длъжностни лица, защото тогава може да си навлечеш истинска беля. Окопитвам се бързо, явно балканските нрави са еднакви навсякъде. Започвам бързо да мисля: кафе – добре, ама какво кафе пият полицаите в Херцеговина и колко ли им струва ? Да бяхме в Българя – ясно, нашите полицаи пият виенско кафе, от по 10 лева – броиш колко са и черпиш. Отивам до колата за пари и решавам да се пробвам като обявявам търг с наддаване. Проблемът е че почти нямам дребни. Вадя банкнота от 5 евро и я показвам. Следва мигновен отговор:
– Мало!
Вадя още 5 евро:
– Мало!
Вадя още 10 евро и вече се чудя какво да правя, защото следващата банкнота е вече 100 евро. За мой късмет съм уцелил вярната сума и получавам отговор:
– Хвала!
Отдъхвам си! Имаме сделка! Явно и местните полицаи пият виенско кафе, само, че тук е по 10 евро на калпак.Вече доста по дружелюбен, полицаят ми връща документите и „приятелски“ ме пита за къде пътуваме. Отговарям му, че пътуваме за Мокра гора, където мислим да пренощуваме и той ми обяснява, че в следващите 50 километра няма други полицейски постове и мога да карам спокойно, но след това да внимавам
Качвам се в колата облекчен, че всичко е свършило и потеглям. В движение разказвам на семейството случката, която леко помрачава отличното ни настроение и разваля хубавите ни впечатления от екскурзията до тук.
Загубили сме доста време и гледам да се възползвам от „вътрешната информация“ за разположението на полицейските постове.
Пътят лъкатуши по брега на река Дрина и е все така красив и живописен, но настроението ни вече не е същото и снимките остават на заден план.
Към 19:30 достигаме до Вишеград известен със старинния си мост. Мостът е много красив с множеството си сводове и изумрудената вода под него. Бих му отделил поне половин ден за фотосесия, но времето ни е много напреднало и сме тотално извън график. Профучавайки край моста, съпругата ми успява да направим само една снимка в движение.
Вече сме на един хвърлей от границата и само няколко километра ни делят от вече все по-желаната почивка.
След още двадесетина минути криволичене по планинският път (шофирането по такъв тип пътища ми доставят истинскоудоволствие) достигаме ГКПП-то между Босна и Херцеговина и Сърбия. Преминаването е почти формалност и не отнема много време. Според навигацията ни остават още някакви 5 – 6 километра до крайната за деня цел. Проблемът е, че не знам къде точно се намира комплексът изграден от Кустурица в чиито хотел искаме да пренощуваме.
Достигаме до мястото отбелязано на навигацията като Мокра гора, но не виждам никакви указателни табели, които да ни упътят по нататък. Пътят е пуст и няма жива душа, която да попитаме за помощ. Започва се едно юнашко лутане напред – назад в опит да открием заветната цел. Тя е някъде тук, но все ни се изплъзва. След около половин час, вече леко поизнервен започвам да правя сметки, дали мога да карам още около 500 километра и направо безславно да се приберем в София. В този момент спасението идва като Радецки с гръм. Настига ни кола, която явно забелязва, че се лутаме и търсим нещо. Спира и ни пита дали може да помогне с нещо. Питаме за селището на Кустурица и те ни упътват, че след още около километър и половина по пътя има табела. Благодарим и веднага се насочваме натам.
Вече е почти тъмно, но след броени минути, намираме прослувутото селище и отиваме на рецепцията. Съпругата ми пита за цената на нощувките и дали има свободни места. Следват две новини: добра и лоша. Добрата е, че места има, но лошата е… цената, която отговаря на петзвезден хотел в разгара на сезона и многократно надхвърля бюджета ни. Това набързо охлажда ентусиазма да нощуваме тук и ни принуждава с увесени глави да се върнем при колата.
Вече е късно и тъмно, а и сме доста уморени. Разгръщам картата и установявам, че наблизо няма други големи населени места, където да се надяваме, че можем да намерим хотел. Налага се спешно да намерим място за нощувка в района. Съпругата ми се сеща, че малко по-рано по пътя е видяла табела „Стаи под наем“. Паля колата и се връщаме обратно.
Без усилия намираме табелата сочеща към няколко тъмни къщи.
Започваме да ги обикаляме една по една, но никъде няма никой и всеки път удряме на камък. Накрая се насочваме към една от малкото светещи къщи и въпреки, че няма табела за даване на стаи под наем решаваме да си пробваме късмета. Отваря ни възрастна жена, която виждайки окаяният ни и изморен вид се смилява над нас и казва, че има една таванска стая, която давала под наем и можем да се настаним, но наблизко нямало къде да вечеряме.
Приемаме офертата и без да мислим повече, паркирам колата в двора на къщата. Грабваме само най-необходимото от багажника и се настаняваме. Вечеряме набързо традиционните консерви мусака, стоплени до подходяща температура от ауспуха на колата (държим ги в кухина под задната седалка) и се просваме умаломощени по креватите. Въпреки, че е малко хладно, миг по-късно всички заспиваме дълбоко…
Ако желаете да намерите подходящ хотел на изгодна цена в Мокра Гора, препоръчваме ви да използвате утвърдената резервационна система booking.com. За ваше удобство ви предоставяме формата за търсене.