Ден втори, 02 май лето господное 2009.
За оцелелите от първият ден продължавам с разказа ми с вторият ден от пътуването.
Ставаме малко преди 7:00 часа. Жена ми и сина ми (вече събрали душа от пътуването през предишният ден) скачат, грабват фотоапарата и се понасят на фото-сесия из сутрешен Дурес (на български Драч).
За техен късмет времето е прекрасно. Няма и следа от предишният мрачен и дъждовен ден.
В дъното се вижда пристанището на Дурес (най-голямото в Албания обслужващо голяма част от страната включително и столицата Тирана).
Събирайки багажа и чакайки фото-ентусиастите за закуска, правя няколко снимки на интериора на хотела.
Старинни, резбовани столове. Завивките са тип МНО (за непосветениете казармени одеала), но за сметка на това банята е изцяло ROCA.
Поради липсата на сериозен широкоъгълен обектив, не мога да представя най-впечатляващото в хотела – етажната височина – над 4м. В стаите, които не са никак малки, чувството е, че сте попаднали в заводски комин и таванът е някъде във висините (не завиждам на поддръжката при смяна на изгоряла крушка).
Прозореца на стаята е плътно затворен и е покрит с тежки завеси. Проявявам любопитство, отмятам завесите и… установявам, че стаята ни гледа към вътрешен двор на гърба на хотела.
Пленен от разкрилата се гледка 
се подавам навън и правя още няколко кадъра.
Излизам навън и с леко притеснение поглеждам към колата. Тук е и изглежда недокосната. 
Явно опасенията ми са били напразни.
Все още е доста рано, но една камериерка почиства и полива растителността пред хотела. Успокоен, че екскурзията ще продължи и то не пеша 
се качвам до стаята и се връщам на рецепцията с идеята да проверя дали има достъп до интернет. Не тая особени надежди, но все пак съм длъжен да проверя. На въпросът ми „Internet?”, рецепционистката се усмихва и отговаря „of course” и ми посочва малка масичка със стол в близос до нея. Леко съм учуден, тъй като очаквам WiFi и парола, но се насочвам с лаптопа под мишница към указаното място. Масичката е перфектно оборудвана. Има двоен контакт за захранване, принтер с USB кабел и… стенна розетка (RJ45), но без кабел . Кабелът си го носел всеки посетител (…ъъъъ…) и те нямали. Лошо, не бях предвидил този вариант и не разполагах с кабел. Грешката вече е поправена и в списъка с необходими джунджурии за екскурзии има и точка “пач кабел RJ45 – 4m”, който от тогава, въпреки че винаги го носим не ни е потрябвал повече 
. Не съжалявах особено, мисията беше по-скоро проучвателна и отговорът е положителен – в Албания интернет има 
.
Скоро семейството се прибира и въпреки, че бяхме единствените гости на хотела, в лоби бара ни очакваха четирима души, които се заемат с нашата закуска. Оборудвана е импровизирана шведска маса. От всичко имаше по четири бройки (напълно достатъчно за една нормална закуска). Разполагахме с прясно изпечени кифлички, три вида хляб, масло, мед, конфитюр, няколко вида салами, краставици, домати, … Още сънен синът ми си бута чая и масата за миг се превръща в езеро. Очакваме нацупени физиономии (ако сме в България, дори и скандал), но реакцията на персонала е любезна усмивка и преместване на всичките ни прибори на съседна маса плюс чаша нов чай за детето. Общото ни впечатление е за една непринудена дружелюбност на местните към чужденците (или персонално към нас) и желание за промяна на битуващата представа за Албания, като опасно и неприветливо за туризъм място.
Приключваме закуската и тъй като предишният ден или по скоро вечер, не можахме да намерим нито един магазин за сувенири (колекционираме магнитчета за хладилник от всяка посетена дестинация), си взимаме за спомен едно медче с Албанския герб.
Часът е 9:00 и е време, отново да потегляме на път.
Крайната цел за днес е Дубровник. Очакват ни около 300 км (основно планински път), 2 граници и доста забележителности за разглеждане.
Правя няколко снимки на главната улица за довиждане.
Поемаме на северо-изток по шосето свързващо Дурес с Тирана.
В далечината се виждат високи планински хребети, по които все още си личат следи от сняг. Пътят е идеален с новоположен асфалт (Албания е най-големият производител на битум – основната съставна част на асфалта) и маркировка. От разговори с местните, научаваме, че по време на войната със Сърбия, по пътищата на Албания са минавали много тежки военни машини, които са разрушили и без това не особено добрата инфраструктура. Като компенсация за това Албания получава сериозна безвъзмездна финансова помощ за възстановяване на разрушената пътна инфраструктура и доизграждане на нова (скоростен път от Гърция към Европа). Както изглежда отпуснатите пари се използват по предназначение и още от ранни зори по пътя кипят строителни дейности (а не като в онзи виц, където „Бригадира вика – Момчета намерете на какво да се подпирате, лопатите идват след малко”).
Вниманието ни е привлечено от автоморга, край пътя.
Пътят е осеян с странни сгради в нищото, плод на невероятни архитектурни напъни и желание за подражание и самоизтъкване.
Селскостопанската земя край пътя е добре обработена и старателно поддържана.
Наближаваме Шкодер. Часът е 11:30 и отново е време за взимане на решение – Кой път да изберем? Класическият по това време през Подгорица с много завои (на част от които, си виждаш задният номер), обикалящ Шкодренското езеро от север или новооткритият и почти неизвестен през граничен пункт Muriqan – Sukobin (обикалящ езерото от Юг, спестяващ множеството умопомрачаващи завои и около 45 км от пътя). Бях прочел за откриването на КПП-то преди 2 месеца в една малка статийка (съществуването му бе потвърдено и от член на Off-road форума минал през него наскоро). Решаваме да „рискуваме“ и поемаме на запад през моста над река Буна.
Мостът, с широчина не позволяваща да се разминат 2 коли, напомня на военно съоръжение извадено от архивните кадри за Втората световна война – съмнителна метална конструкция с доста разметешени дървени греди.
Преминаваме успешно на другия бряг и поемаме по тесен и прашен път водещ към границата, като не можем да откъснем очи от реката контрастираща с всичко наоколо. След няколко километра, не издържам на фотографското изкушение и спирам да направя снимки. В противовес на купищата боклуци разпилени по бреговете, водата е кристално чиста с пастелно синьо-зеленикав цвят. Погледа ми е привлечен от някакво странно съоръжение преграждащо цялата река.
На въпроса на синът ми „Какво е това?“, правя авторитетно и аргументирано предположение, че е „нещо свързано с рибарството и аквакултурите в района“ ;-).
Продължаваме пътя си като преминаваме през няколко малки населени места. Движение почти няма. Разминаваме се само с няколко мерцедеса, достойни за музея. След поредният завой, изведнъж навлизаме в нещо като селскостопански двор с един фургон от дясната страна и пътя свършва с бариера.
Докато се осъзная, какво става от фургона изскача… Митничар. Упс, този фургон било КПП-то на границата, а селскостопанският двор – ничията земя между Албания и Черна гора. Следва бърза проверка на документите и преминаваме без никакви формалности. Махваме за чао на Албания и си я отбелязвам в списъка с туристически дестинации с „харесвам, да се посети отново за повече време!“
От другата страна на границата Черногорското КПП е малко по-цивилизовано. В ляво от пътя се намира кокетна, дървена постройка, изглеждаща по-скоро, като туристически информационен център, а не като митница.
(За съжаление при един фал с дисковете на сървъра ми, голяма част от трупаният с години снимков материал погина и съм принуден с илюстративна цел да използвам снимки от границата на колеги фотографи) 
.
След проверка на документите, черногорският митничар се провира в през отвореният прозорец в купето на колата и срещу 10 евро залепва на предното стъкло стикер (валиден за 1 година) за платена еко-такса (таксата е въведена 2008 година). Пожелава ни лек път и вдига бариерата. Към момента това преминаване на границата води класацията ми в раздел „странни“.
Още с преминаването на границата заобикалящият ни пейзаж коренно се променя.
Всичко започва да изглежда някак си… „по европейски“ подредено. Единственото, което остава непроменено са стръмните планински хребети в далечината. Гледката е неописуемо красива и предизвиква смесица от страхопочитание и възхита.
След около 40 минути по сравнително тесен, но приятен за пътуване път,
достигаме Улцин (Ulcinj) и отново виждаме морето.
Започва се едно лутане (сериозно подпомагано и от навигационната система, даваща непрекъснато противоречиви инструкции) за да намерим начин да стигнем с кола до крепостта.
Във всеки един момент я виждаме ту над нас, ту под нас (градът е построен на силно хълмист терен със сериозна денивилация) и аз все има усещането, че след следващият завой ще изляза пред крепостните стени, но всеки път попадаме на пешеходна зона, парк, еднопосочна или непроходима с МПС улица. След половин часово упорито обикаляне на града (мисля, че му се викаше „панорамна обиколка“), леко изнервен уцелвам правилната комбинация от сукаци и паркирам на импровизираният паркинг до крепостната порта.
Непосредствено срещу крепостта се намира кокетна католическа църква.
Време е за заслужена почивка. Мятам на рамо една малка, специално подготвена за целта раничка съдържаща фототехниката, няколко шишета вода и няколко енергийни десерта и с бодра крачка поемаме към входа.
Крепостта е реставрирана и добре поддържана. Входът е безплатен, а туристически информационни табели, почти липсват.
Вътрешността на крепостта е много приятна за разходка – малки тесни каменни улички с китни и добре поддържани къщи.
Приятни заведения с изглед към морето.
В южният край на крепостта е разположен малък навигационен фар.
От крепостната стена се открива невероятна гледка към синевата на “Ядранско мОре” ( като му викат месните).
Разхождайки се покрай крепостната стена една от бойниците изключително много ми напомня за традиционните снимки на крепостта на нос Каликара.
Подавам се на изкушението, викам синът ми да ми позира и увековечавам момента.
Все още в градът е жив споменът за опустошително земетресение потопило старата, по-ниска част на Улцин през през 1444 г. За да не се повтори случилото се и с новата му част, построена малко по-късно тя е опасана с дебели крепостни стени. Историята разправя, че през Средновековието Улцин е бил пиратски град, като основният му поминък бил търговията с роби. Тя се е осъществявала на каменния площад в центъра на крепостта, където все още са запазени килиите, в които са били затваряни робите.
В една от тези килии, известна част от живота си е прекарал самият Сервантес. Легендата твърди, че докато е бил затворен, той зърнал през решетките местна девойка в която лудо се влюби и в последствие я увековечил под името Дулсинея в книгата си „Дон Кихот“.
Преминаваме покрай леярната, където са се изработвали гюлетата служили за отбрана на града и се насочваме към изхода.
Не ни се тръгва, но времето е доста понапреднало и е време за път. Следващата ни цел е Будва.
Поемаме на северозапад.
Пътят е приятен и през по-голямата си част върви покрай брега. По първоначални изчисления разстоянието е около 70 км и следва да го вземем за около час и половина. Настроението е добро и километрите се нижат неусетно, до момента в който…
попадаме на ужасно задръстване, причината за което е предсезонен ремонт на пътя. В началото бавното влачене не ни прави особено впечатление, но след преминаването на около 10-тина километра за повече от час, започвам доста да се изнервям. Времето лети, а ние сериозно излизаме от график. За щастие скоро пътят се отпушва и аз се опитвам (в рамките на разумното) да наваксам изоставането, като пришпорвам 150-те кончета под капака на Passat-а. В началото пътят е широк и приятен
с невероятни панорамни гледки,
но след известно време става обикновен двулентов.
За наш късмет трафика е доста рехав и позволява поддържането на сравнително висока средна скорост.
След около час достигаме остров Свети Стефан (междинен етап по маршрута, като ни съобщи навигационната система) и се отбиваме от главният път.
Междувременно времето отново се е свъсило и се готви да завали. Паркираме и се отправяме през провлака (островът на практика в момента е полуостров), който го свързва с брега към входа на крепостната стена (построена през 1442 година за да го пази от нападенията на османците и пиратите).
Тук късметът за втори път ни изневeрява през този ден.
Островът е затворен за посетители – ремонт! Не знаех, че цял остров може да се ремонтира. Като утешителна награда сядаме за кратка почивка в парка пред острова
и се зачитаме в споменатият в началото Travel Guide. От него разбираме, че най-старият запазен документ за острова е от 1431 г., когато неговите жители под османска угроза се поставят под властта на Венецианската република, както и че на островът има жилище Клаудия Шифер, а също така той е и любима дестинация за почивка на много световни знаменитости.
Правя няколко снимки и отново на път.
Часът наближава 17:00 (часът на дългите сенки – любимото време за фотографите) и ние успешно се добираме до Будва.
Вече сме окончателно извън график и няма за къде да бързаме. Намирам място за паркиране в близост до крепостта (задача с повишена трудност) и се отправяме на обиколка. В Будва се готвят за традиционния карнавал и навсякъде тече трескава подготовка.
Пристанището е пълно с луксозни моторни и ветроходни яхти,
като една от причините е, че в момента тече изложение за стоки на лукса…
На алеята е паркирал местен джигит, но туземният паяк си свършва работата.
По крайбрежната алея водеща към крепостта, попадаме на импровизирана сергия, продаваща ръчно изработени дрехи, поразително напомнят мотивите на традиционните български плетени облекла.
Пред стените на старият град, между луксозните возила ни посреща огромна камбана (много наподобяваща Царь-колокол в Москва ). Камбаната се намира на това място от 1963 година, но почти никой от местните не знае нищо за нея. Истината е, че камбаната е бутафорна и е изработена от дърво за заснемането на филма „The Long Ships“, където се използва в ролята на Великата камбана изработена от чисто злато и наричана ‘The Mother of Voices’.
Промушваме се през един от входовете на крепостта
и вътре ни посрещат тесни улички с екзотична растителност.
Нищо не напомня за разрушителното земетресение сполетяло града на 15 април 1979 г. и разрушило голяма част от старите постройки. Сега всичко е възстановено в автентичният му вид и ако човек успее да се абстрахира от тълпите туристи, може да усети духът на онова време. Разхождайки се из стария град вниманието ми е привлечено от контраста: девойка с лаптоп седнала пред един от магазините за сувенири, на фона на старинния град.
Множество кафененца в античен стил приканват умореният от духовна култура турист да поседне и да отмори на чаша разхладително питие.
Невъзможно е да се опише с думи изживяването от разходката в старинната крепост.
Дори и снимките са безсилни да предадат красотата и общото впечатление, което създава града.
На площада попадаме на хитроумно решение, ограничаващо туристите да се катерят по старините в напъна да направят „автентична снимка за спомен“. Изградено е малко балконче, на което всеки може свободно да се качи и да се увековечи на фона на старинна сграда.
Разхождайки се по крепостната стена опасваща целият град
оставаме без дъх при вида на морето, огряно от полегатите слънчеви лъчи.
Синьо – зелените цветове на вода изглежда още по наситени. В далечината се вижда малък остров с причудлива форма все едно захвърлен в залива от някой великан.
Синът ми прави опит да погледне през един от монтираните на високите площадки телескопи, но очевидно не е дорасъл за това.
Влизаме във една от музейните сбирки – библиотека с множество макети на ветроходни кораби. Приисква ми се да остана там обзет от необяснимо чувство на уют и спокойствие (фън шуй).
Но богатствата на Будва не са само луксозните изложения, историята и карнавалите – истинско злато са и местните девойки.
Завършваме обиколката и се приготвяме отново за път. Остават ни още около 120 км или към 2 часа и половина път до Дубровник където имаме предварително резервирана квартира на 300 м от старият град :-).
В първоначалният план фигурираше и разходка из Котор, но времето е прекалено напреднало (часът наближава 18:30) и решаваме да го оставим за ‚Друг път“, като само правим няколко снимки „в движение“ цъкайки с език. 
Природата е впечатляваща, гледката на градчето и крепостта също ни карат да съжаляваме, че не можем да отделим повече време.
След още няколко километра вече обикаляме Которският залив. Въпреки, че вече сериозно бързаме, фотографът в мен се разбунтува. Спирам до самата вода.
Затаил дъх пред невероятната гледка, правя няколко последни за деня снимки на залива огрян от късните слънчеви лъчи, процеждащи през надвисналите облаци.
Свечерява се и ние вече доста поуморени бързаме да достигнем крайната си цел.
В един момент навигационната система решава, да прояви лошо чувство за хумор и в края на залива ни повежда, по стръмно изкачващ се в планината и изпълнен с остри завои път. Не познавайки добре пътя, в началото не обръщам внимание, но след около 5 км виждайки, че стремително се отдалечаваме от морето силно се усъмнявам в правотата на дамата от навигацията. Спирам край пътя и права справка с хартиената карта. Оказва се, че навигацията е решила „за по-пряко“ да ни преведе през планините на Босна и Херцеговина.
С риск да се скараме, набързо игнорирам инструкциите на GPS-a, който настоятелно повтаря „завийте обратно, където е възможно“ и се връщам на главният път. За съжаление вече сме изгубили още около половин час безценно време.
От тук до краят на деня, вече сме в доста обтегнати отношения с дамата от навигацията (като всяка жена, тя продължава да навива да обърна където е възможно), а аз упорито пренебрегвам инструкциите й и предприемам пътуване по класическият начин, с ориентация по крайпътните табели.
Скоро достигаме границата и тук разбираме, каква е причината за объркването – на картата на навигацията, не е означено наличието на свързващ граничен пункт и тя не знае, че е възможно тук да се пресече границата между Черна гора и Хърватска. Вече е тъмно и на границата няма много коли. След рутинна проверка на документите навлизаме в Хърватска.
За кратко се помиряваме с дамата и тя отново с благ глас ни повежда към крайната цел (при въвеждането на адреса на квартирата се оказа, че можем да укажем и точният и адрес в Дубровник). Вече километрите се въртят доста монотонно и пътя бяга в светлините на фаровете. Почти не разговаряме и всеки се е вглъбил в собствените си мисли свързани с преживяванията от изминалият ден. Часът наближава 22:00 и ние достигаме Дубровник. В ниското се вижда, искрящият като скъпоценен камък старинен град обиколен то всякъде с висока крепостна стена. Отдъхваме си. Квартирата ни е някъде тук (на 300 м от старият град с безплатен паркинг) и наближава заслужената почивка. Да, да, ама не.
Явно дамата от навигацията не е преглътнала обидата от пренебрегването й и отново ни погажда номер.
При преминаването по главният път, навигацията посочва, че търсеният от нас адрес е в ляво от нас на 50м (надолу по склона), но път с кола до там няма. От указаното място започват стълби. Подминаваме тази точка, слизаме на следващата достъпна с кола успоредна улица и навигацията ни посочва, че адреса този път е на 50м над нас, но отново са стълби и път с кола няма. Започва се едно лутане, напред назад или по скоро нагоре надолу (Дубровник е построен на стръмен скат).
След около половин час безплодни усилия (с кола и пеша) започваме да се чудим дали да не си търсим друга квартира. В този момент ми просветва гениална идея. След като навигацията знае, къде точно се намира търсеният от нас адрес, но не може да ни заведе с кола, да я пуснем в пешеходен режим и да пробваме да ни заведе пеша. Откачам навигацията, сменям режима и я връчвам на съпругата. Това дава резултат и след 10 минути катерене по стълби, съпругата заедно със синът ми се връщат усмихнати (или озъбени, в първият момент не мога да преценя) – „намерихме я!“. По тези стръмни стълби на около 50 метра нагоре 8-O. Недоумявам – нали има безплатен паркинг до квартирата? Как ще кача колата по стълбите?
В последствие се оказва, че имало черен (необозначен на картите) обходен път, по който се стигало и до самата квартира и обещаният паркинг. След още 20 минути, вече мъртво уморени се настаняваме в квартирата и получаваме първата награда за усилията: Невероятна гледка от терасата към нощен Дубровник.
Нямаме никакво желание да търсим заведение за вечеря. Изваждам по една консерва „Мусака“ от неприкосновеният резерв. Изтягаме се на широката тераса и любувайки се на прекрасната гледка я нападаме стръвно храната. След около 3 минути консервите са унищожени, а синът ми заявява, че „по-вкусно нещо никога не бил ял“. Разопаковаме набързо багажа и към 23:00 се шмугваме под завивките.
Ако желаете да намерите подходящ хотел на изгодна цена в Дубровник, препоръчваме ви да използвате утвърдената резервационна система booking.com. За ваше удобство ви предоставяме формата за търсене.