Продължение от Предислов. Дните преди пътуването.
Ден първи, 01 май лето господное 2009.
А, още ли сте тук? Явно, не съм ви отегча до смърт с подготовката на пътуването. 
Ставаме в 4:00 часа превъзбудени в тръпнещо очакване за незабравими преживявания и покоряване на „неизвестни пътища и земи”. Започваме да товарим багажа. Времето е преобладаващо – ръси лек дъжд (но той не плаши душите наши). Надеждите ни са за по-хубаво време през следващите дни (поне според синоптиците www.gismetо.ru – много точни дългосрочни прогнози за болшинството градове по света). Пием по едно кафе и потегляме на път в 5:00 часа (за сега спазваме графика на пътуването). Авантюристите сме трима – аз, съпругата ми и седем годишния ни син.
„Сглобявам колата“, като накачвам сума кабели и помощни устрйства, паля двигателя и пришпорвам 150-те кончета. Днес ни предстои голям преход – приблизително 650 км с 2 граници и 2 забележителности за разглеждане (Струга – Охридското езеро и Дуррес).
Първата ни цел е границата с Македония. Навигационната система ни повежда с тих, но настойчив глас „вземете следващия ляв завой …”. Предвижданията ни за липса на трафик поне в началото не се оправдават. София се изнася за поредицата почивни дни. Желанието на туристическия бизнес в България (по чиято молба тогавашното правителство сля почивните дни) се сбъдва, … ама не съвсем. Повече хора ще пътуват и почиват тези дни, но не в България, а в чужбина. Доказателство за това освен трафика е и че на чейнджа, който ползвам на Графа, на 30.05 бяха свършили почти всички видове валути. Служителят, който ме обслужваше също сподели, че такова търсене на валути за съседните ни страни и Хърватска не е виждал отдавна.
След преминаването на отклонението за Кулата в началото на Перник оставаме почти сами на пътя, но за сметка на това започва да се спуска мъгла.
Започва голямо изкачване на Коньовската планина с поредица от завои, но какво са те, на фона на очакваните десетки километри завои в Албания, Черна гора, Хърватска и Босна и Херцаговина.
Неочаквано бързо достигаме българо-македонската граница. Тя изниква изведнъж след поредния завой.
Следва спиране и преоборудване на колата (сваляне и прибиране на радар-детектора – знае ли човек, как се гледа в странство на тези машинки, за Гърция вече знаем, че са забранени). Преминаваме границата за минути. От македонска страна ни връчват едно листче свързано нещо с колата, което трябва МНОГО ДА ПАЗИМ и да го предадем на границата излизане от Македония. Помахваме на България за довиждане и …
Приключението започва.
Очакванията ни за някаква промяна не се оправдават: пътищата продължават да са като нашите,
природата … без промени, езика … какво да ви кажа (с риск да засегна някого) ами пак си е български.
Пътят е изключително живописен, времето е диапозитивно, с ниски бели купести облаци. Пътуваме покрай рекички, селца, малки възвишения.
За запалените любители фотографи е голямо изкушение, да се спира на всеки 2-3 км за да се правят снимки. С болка на сърце преодолявам тази съблазън. Все пак до края на деня трябва да сме в Дуррес, където имаме резервация.
Единствената към момента разлика, която забелязваме след навлизането в Македония, е наличието на множество джамии в крайпътните населени места. За сметка на това, почти никъде не видях православни храмове, което доста ме учудва.
Силно впечатление ми прави и почти пълната липса на крайпътни заведения. Забелязваме и няколко бензиностанции Lukoil, което още повече затвърждава впечатлението, че продължаваме да сме в България.
След Куманово за пръв път се сблъсквам с някой особености на навигационната система – гласовите напътствия по някой път са неточни, доста закъсняват или изобщо липсват. (В това отношение iGo е по-добрият навигационен софтуер спрямо GARMIN, където инструкциите са общо взето „трябваше да завиете преди 50 м“ 
) Пропускам правилното отклонение за детелината, но с едно леееко нарушение се връщам на правилния път и се качвам на магистралата.
Както бяхме предварително проучили в Македония магистралите са платени. След няколко километра достигаме до първия пункт.
Спираме, плащаме и продължаваме. Цените са общо взето символични.
Вече сме пътували няколко часа и празнотата в стомасите ни и неистовото желание за кафе започва да се пробужда. Като по поръчка дъждът, който ни съпровожда през по-голямата част от пътя вече е спрял. Спираме на една бензиностанция край магистралата, с много добре изглеждащо прилежащо заведение.
Поръчвам 2 кафета и плащам с наличните дребни. В този момент по традиция сина ми се сеща, че и „той имал нужда от едно чайче”. Поръчвам и него и тъй като сме свършили дребните плащам с 1000 денара. При вида на едрата банкнота бармана предпочита да ни черпи един чай (с думите – следващият път) вместо да се опита да ни върне рестото.
Кратка почивка, няколко снимки и отново на път. Часът е 9:10 и ние пристигаме в Скопие. Тук забелязваме и малка промяна в светофарните уредби – секциите са хоризонтално разположени,
а крайпътните надписи са леко смехотворни.
Преминаването през Скопие е доста облекчено от навигационната система. Пътят за Струга минава през нещо като наша циганска махала и човек се чуди дали не се е объркал.
За моя радост картата на Македония се оказа доста точна и подробна (поне в частта, която нас ни интересуваше). Повечето ограничения на скоростта бяха коректно въведени и на доста пъти дамата от навигацията учтиво ни напомняше „Превишавате ограничението на скоростта”.
Пътувалите с деца знаят от опит, че е трудно дълго време да задържите кротък мъника, ако не му осигурите някакво забавление. За целта сме записали няколко диска детски приказки. Пускам един от тях на аудиосистемата и се заслушваме в „Ян Бибиян”. В края на драматизацията установявам, че идеята въпреки, че се харесва много на сина ми не е много добра. Подсъзнателно се бях заслушвал в диктора и това комбинация с внимаването в пътя и насоките на навигацията доста го натоварва и уморява.
По пътя след едно продължително изкачване достигаме до МЯСТОТО. Бензиностанция на Лукоил, с няколко крайпътни заведения и десетки коли спрели за почивка.
Попадаме на една изключително колоритна баничарница с гръмкото наименование „бифе Крали Марко”. Не става ясно дали ще станеш толкова силен, след като похапнеш от техните пирожки, мекици и кисело мляко или се изисква такава нечовешка сила за да преодолееш последствията от това свое необмислено действие.
Продължаваме нататък. Следващата планирана почивка и време за фотопауза вече е наблизо.
Скоро пристигаме в Струга. От този момент разчитаме на интуицията и дълбоката увереност, че Охридското езеро ни се пада от лявата страна (в навигационната карта на Македония този град леко е пропуснат). Водени от вроденото ми чувство за ориентация достигаме до един паркинг на брега на езерото.
В непосредствена близост е началото на реката Църни Дрин.
Дъждът засилил се няколко километра преди Струга спира като по поръчка и ни позволява да се поразходим и насладим на гледката. В този момент усещам, че сутрешните кафета се обаждат и „простата ме алармира“. 
Имам спешна нужда от тоалетна. Тръгвам по крайбрежната, но за зла участ часът е рано сутринта (около 12:30 ) и повечето заведения са затворени. С напредването на времето, нуждата се увеличава, а крачката ускорява. В крайна сметка попадам на отворено заведение. Бармана, явно не очаква толкова ранни посетители, а както изглежда е „снощен“ и още не си е изпил сутрешното кафе. В този момент се сещам, че не съм си взел никакви пари, а ползването на тоалетна може и да е платено, но не разполагам с никакво време и решавам да разсъждавам над този проблем в по късен етап. Връхлитайки през вратата задавам кратък въпрос „Тоалетна?“. Барманът учуден от скоростта с която нахълтвам разширява очи, след което осмисляйки въпросът ми ме поглежда съчувствено и посочва към дъното на заведението. Още малко и проблемът в решен, а аз вече съм спокоен и щастлив (малките радости в този живот). На излизане свенливо се оглеждам за табелка с цена за ползване на тоалетна, но такава не виждам (явно резила с обяснения от сорта „нямам дребни“ се е разминал) и бодро пожелавам на младежа лек ден.
Връщайки се при колата, където ме очаква цялото семейство ентусиазирано грабвам наличната фото и видео техника (въпреки лошата светлина и мрачното време) и започвам първата за деня „фотосесия“.
Два лебеда се присъединяват към нашата компания и позират за снимки.
Езерото е огледално гладко, няколко лодки, моторници и ветроходни яхти леко се поклащат закотвени малко по-навътре от брега.
Попадаме на интересен надпис на … „български” – „ПЛИВАЧКИ КЛУБ СТРУГА”.,
а заобикаляйки сградата и на „плувният басейн“.
Общото усещане е, че живота в града е замрял. Минувачите, с които се разминаваме не бързат за никъде.
Единственото усещане за движение се поддържа от водата изливаща се бясно от езерото и подхранваща Черни Дрин.
Дъждът отново се засилва и ни подканва да приключваме с фотосесията. Хапваме на крак по нещо и отново на път.
Предстои ни каубойската (както си представяхме) част от нашето пътуване:
Албания.
След 15 -16 км. Достигаме до границата. Преминаваме македонската граница доста бързо. Предаваме ЛИСТЧЕТО, което трябваше да пазим много старателно и ни пропускат да продължим пътуване с леко учудване в погледа, на къде ли сме поели. Времето от преобладаващо става отвратително. Духа силен студен вятър и ръми лек дъжд. Изчакваме си реда на опашката между албански и македонски автомобили. Ние сме единствената кола с европейски номер. Наоколо се мотаят въоръжени гранични служители в много странни униформи останали може би още от втората световна война (жалко, че снимането на границата е забранено). Идва и нашия ред. Отивам на гишето и за мое учудване ме посреща изключително дружелюбна служителка. Тя дори прави опит за провеждане на разговора на български. Неуспешен, но все пак опит. За мое учудване служителката, на доста добър английски ми казва, че много се радват, че имаме желание да посетим и разгледаме тяхната страна и ни се пожелава приятно изкарване. Вторият интересен факт е, че на границата не ни поискаха и никаква такса за влизане (прословутите 50 EUR, за които се споменава в повечето постове по форумите).
Пътят е идеален, с големи плавни завои.
След малко започваме да се спускаме надолу към равнината. Още с влизането в Албания се набиват на очи множество бункери изникнали от двете страни на пътя като гъби след дъжд.
Някой твърдят, че гледката е потискаща, но лично за мен по-скоро беше любопитна. Синът ми имаше огромно желание да спрем да ги разгледаме по-отблизо, но честно казано не се престраших. Бях прочел доста предупреждения, да се избягват проявите на любопитство в тази насока. А и както казва старата българска поговорка: „Страх лозе пази”.
След дълго спускане по „албанските пътища” от които има много какво да се поучим настигаме камион натоварен с огромни мраморни блокове, явно добити в някоя близка кариера.
Завоите са много, видимостта лоша (заради постоянно ръмящият дъжд), а и камиона е доста голям. След известно време успявам да го изпреваря и отново можем да се наслаждаваме на гледките.
Преминаваме покрай няколко железопътни моста напомнящи за времето, когато това е била единствената връзка на Албания със света.
От тук нататък заобикалящата ни картина започва чувствително да се променя. Планините става значително по-стръмни и високи. От време на време облаците се смиляват и дъжда поспира и мъглата се поразсейва. В тези кратки промеждутъци успяваме да разгледаме пейзажа и в дълбочина.
Тук попаднах и на най-странното творение на мостостроителната техника, придружено от зашеметяващ замах на службите за пътна сигнализация.
Картината много ми напомни една руска комедия от далечното минало, където главният герой се спуска със ски през една гора. Следва среща със дърво, а като се обръща вижда следите си в снега, които са заобиколили дървото от двете му страни (за съжаление не си спомням името на филма :-(, ако някой се сети ще съм благодарен да сподели).
Километрите се въртят, навигатора редовно с благ, но строг глас ми напомня „Превишавате ограничението на скоростта”, а ние ахкаме и охкаме по природните картини редящи се от двете страни на пътя, коментираме и търсим прилики и разлики с нашата природа.
Това, което прави впечатление на жена ми е големия брой булчински магазини в населените места през които минаваме. След като тя ми обърна внимание и аз забелязвам, че едва ли не всеки трети магазин в градчетата е булчински.
Не след дълго достигма до Елбасан. Там трябва да вземем ключово решение – дали да продължим по главния път през Тирана или да заобиколим. Във всички мнения във форумите се споменава, че движението в Тирана е като на Орлов мост в делничен ден към 17:30. Решавам да си спестя тази екстра и да заобиколим по обходен маршрут. Превключвам навигатора от iGO на GARMIN, тъй като пътя по който искаме да минем го няма в картата на iGO за Албания. Тук трябва да споделя, че от гледна точка на точност картата за Албания беше най-точната карта по която навигирахме в нашето пътуване. Вярно е, че не е никак подробна, но това което беше въведено беше перфектно. На всеки знак за ограничение на скоростта получавах предупреждение, респективно същото изчезваше на момента на преминаване покрай знака който го отменя. Отклоненията и другите подобни навигационни елементи също бяха котирани идеално.
Поемаме на юг. Пътят е с няколко километра по дълъг, но е идеален. Избягват се доста завои и не е натоварен. Пътува се доста бързо. Малко преди да се включим в главния път от Гъция към Дурес попадаме на няколко километра път в ремонт. Но това по никакъв начин не може да ни притесни, нали все пак сме карали и в България. След още около час наближаваме Дурес. Района много прилича на Равда от преди 5 – 6 години. Лозови масиви и в далечината се вижда морето. Колкото повече приближаваме града толкова повече нещата се променят към „мегалополиса Равда, Несебър, Слънчев бряг” :-(. Безумно застрояване. Хотел до хотела. Унищожена природа, недовършена инфраструктура.
След кратко лутане в търсене на стария град, където е хотела за който имаме резервация, спираме за помощ при двама местни полицай въоръжени с радар. Следва силно смущение от тяхна страна (в последствие разбираме, че им е забранено да спират чужденци и единственото, което правят като те засекат с превишена скорост е да ти помахат с ръка за да понамалиш). Правим опити за комуникация на английски, немски, френски, руски, български. Всички те завършват с провал. Накрая пускаме в действие международния език – десетопръстната система. Имаме частичен успех – показват ни правилната посока. След още кратко лутане достигаме стария град Дурес. Спираме пред старинна кула и се залавяме с тежката задача да намерим хотела.
По законите на Мърфи отново почва да вали и да духа силен и студен вятър. Съпругата ми се заема да открие хотела. Намира най-добрия ориентир – таксиметров шофьор. Но отново се стига до познатия проблем – езиковата бариера. Предложението от негова страна е… италиански. Приемаме и се оказва, че той говори перфектен италиански. Получаваме указания, но както се оказва в последствие – недостатъчни. На молбата да ни нарисува карта той ни изглежда, като че ли сме му предложили да оберем банка. С красноречиви жестове ни отказва.
Търсим втори вариант – будка за продажба на списания и … карти. Девойката се оказва, че също не говори чужди езици и не може да ни помогне. Принуждаваме се да купим от нея карта на града, което от своя страна променя коренно ситуацията. Изведнъж девойката ни разбира перфектно, отваря картата и ни рисува къде се намираме, къде е хотела и как да стигнем до там. И така вече сме горди притежатели на карта на Дурес и описание как да стигнем до хотела, който се оказва, че е на 50 м от мястото където се намираме. Часът вече е към 18:00 и ние благополучно се настаняваме в хотела.
Въпреки умората от дългия път решаваме да се разходим из град. Имаме набелязани няколко забележителности, които искаме да посетим. Излизаме от хотела и първото на което се натъкваме е… поредната автомивка, изградена до крепостната стена на града.
Единствената грижа за старината е метнато върху нея платнище. Казвам поредната, защото целия път до тук из Албания беше осеян с бункери и автомивки („знака“ за автомивка е маркуч със струя вода насочена нагоре). Според количеството автомивки, които видяхме по пътя се налага извода, че Албания трябва да е страната с най-чистия автопарк в Европа.
Разходката ни затвърждава общото ни впечатление, че Албания е страната на контраста (бях със същото впечатление и в Истанбул 1993г., но Албания убедително повежда класацията). Като цяло си личи, че това е една доста поизостанала страна, доста изстрадала от изолацията и от света по времето на управлението на Енвер ходжа.
От друга страна се вижда огромното желание нещата да се променят и да се навакса пропуснатото.
С прискърбие трябва да призная, че ако продължават да работят със същото усърдие и темпове, до 2 – 3 години са ни настигнали и дори изпреварили. Но стига с политико икономическите анализи, все пак сме на екскурзия. Разходката продължава към крайбрежната улица.
Минаваме покрай интересен паметник с множество оръдия и крепостна кула, зад която се мъдри многоетажен хотел в стил мутробарок.
Времето е хладно, но все пак е спряло да вали. Заобикалящата ни картина поражда противоречиви чувства. Редуват се сгради с модернистичен дизайн (заимстван от европейските и азиатски архитектурни течения)
и стари мухлясали фасади на тоталитарни жилищни блокове, но с неизменните мерцедеси паркирани пред тях. (В интерес на истината, вече се срещат и доста други марки коли по пътищата и паркингите в Албания.)
Разхождайки се по крайбрежната улица в края и достигаме до един (препоръчан от съфорумец – offroad-bulgaria.com) рибен „ресторант”, за съжаление затворен.
От там поемаме обратно към хотела с идеята да видим и останалите забележителности на града – вилата на крал Зог,
амфитеатъра
и крепостната стена.
Попадаме и на този архитектурен феномен, построен в територията на амфитеатъра, почти върху самата му сцена.
Разходката ни завършва на градския площад.
Време е за заслужена почивка. Прибираме се в хотела, хапваме по няколко кюфтенца с баница, които си носим за из път, взимаме си по един бърз душ се опъваме в леглата. Подмамен от фотографската си страст, малко преди лягане излизам навън да направя последни снимки от нощен Дурес.
На главната улица попадам на изключително оживление. Това, което прави впечатление е, че всички младежи са изключително елегантно облечени – все едно сте попаднали в разгара на абитуриентски бал.
Ако желаете да намерите подходящ хотел на изгодна цена в Дурес, препоръчваме ви да използвате утвърдената резервационна система booking.com. За ваше удобство ви предоставяме формата за търсене.