Въпреки натовареният трафик, излизането от Солун преминава успешно и не след дълго пътуваме по магистрала А2 (Егнатия). От двете страни на пътя се виждат просторни обработваеми площи, като част от тях изглеждат като оризища покрити с около две педи вода. Пресичаме доста пълноводната в момента река Вардар и достигаме до първата по маршрута ни “патарина” – Malgara tolls (пункт за плащане на тол-такса). Плащаме и продължаваме. Скоро се отделяме от магистралата водеща към Атина. Автобусът се откланя от традиционния маршрут през Лариса и поема към Козани следвайки магистрала А2. Километрите се въртят монотонно и аз губя всякакъв интерес към околния пейзаж (до колкото въобще мога да го видя). Единственото разнообразие внася борбата с люковете за пресен въздух на тавана на автобуса и опита те да бъдат настроени така, че никой да не се задушава, но и на никой да не му духа (параграф 22).
След около час минаваме край Козани и от радиоуредбата се разнася гласа на нашия екскурзовод Боби: в момента в дясно от нас минаваме покрай най-голямата електроцентрала в Гърция ТЕЦ Свети Димитър, осигуряваща около 80% от електроенергията на страната, но също така тя е и на 1 място сред 30-те най-големи замърсителя на въздуха в Европа. Прозорците на автобуса мигновено се покриват със смартфони и таблети готови да заклеймят най-големия замърсител…
Гледката е по-скоро пасторална, отколкото зловеща. Централата е разположена насред добре поддържани зелени полета, на фона на тъмносини хълмове. Облаците пара излизащи от охладителните кули постепенно се сливат със сиво-синкавите слоести облаци. Цялата сцена е осветена от полегатите лъчина залязващото слънце и в повечето от нас се надига желанието рейса да поспре и да разставим фототехниката. Но уви, подобна спирка не е предвидена (а и няма и къде) и се задоволяваме с кадрите от мобилните устройства. Гледката предизвиква кратки дискусии, но скоро те утихват и пътниците се отдават на поредната порция униние.
След около час вече сме подминали Гревена (Γρεβενά) и достигаме източните части на планинския масив Пинд (Пиндос, Πίνδος) – Смолика, където магистралата се превръща в истински инженерен и пътностроителен шедьовър. Започват да се редуват дълги тунели с изключително високи виадукти. Пътят буквално излиза от тунел, минава по виадукт и отново се скрива във следващия тунел. В началото реших да ги броя за забавление, но скоро обърках бройката и се отказах.
В един момент се разнася блага новина – намерено е място за “пуш-пиш пауза”. Отбиваме на някакъв ТИР паркинг. Рейса спира точно пред тоалетната – малка бяла къщичка с два навеса и пейки пред нея. Всички слизат от автобуса и мигновено се разделят на групички по интереси: бираджиите се насочват към тоалетната, а пушачите стръвно заръфват по един фас. Времето доста е застудяло и духа неприятен пронизващ вятър. Налага се доста от колегите да се върнат в рейса за нещо връхно. Благодарение на студа, никой няма желание да протака почивката и потегляме само след 15 минути. Информацията, която междувременно получаваме от ръководителите на групата е, че според чичо Google ни остават около 50 – 60 километра или още около час път. Вече се движим със сериозно закъснение от първоначалния график и новината за наближаващият край на пътуването се приема с нескрито задоволство. С качвнето в рейса с Орлин (спътника ми по седалка) решаваме, че е време за по бира от мини бара. Докато я изпием и сме пристигнали. 
Да, да, ама НЕ!
От тук започва приключенската част и голямата мистерия в днешното пътуване.
След напускането на магистралата рейса започва стръмно да се изкачва по множество завои и скоро сме високо над нея. Последното нещо, което виждам през прозореца е част от магистралата минаваща по къс и висок виедукт между входовете на два тунела много, много под нас. Времето доста е напреднало и скоро деня отстъпва място на ноща. Сумрака се сгъстява до толкова, че почти нищо не се вижда навън и шофьора пали дежурното осветление на салона в бледо зелен цвят. Вече окончателно се чувствам като БТР*-ист по време на учение с плътно затворени люкове (естествено, че по сценарий измислен от нечий болен мозък по време на маневрите по теб се води тежък вражески огън, а и като за капак на всичко има радиационно или химическо заразяване 
).
* уточнение за по-младото поколение: бронетранспортьорите (БТР) са бронирани високопроходими (по суша и вода) бойни машини, предназначени са за транспортиране на личния състав на мотострелковите части до бойното поле. Те се затварят “херметично” и осигуряват изолация на превозваните лица от обкръжаващата ги агресивна среда.
Не след дълго окончателно губя представа къде се намираме (в последствие се оказа, че не съм бил единственият). Опитвам се да използвам GPS-a на смартфона, като средство за ориентация, но опита се проваля (мястото ми е от вътрешната страна, далеч от прозореца и устройството не успява да хване достатъчно силен сателитен сигнал).
В създалата се от приглушената светлина интимна обстановка, колега намиращ се на няколко реда зад мен започва да разказва пиперливи вицове и задната част на автобуса започва да се тресе от смях. Това до голяма степен разведрява изнервената от пътя и ранното ставане обстановка.
Километрите се въртят и ние завой след завой продължаваме да се изкачваме. В един момент навън започва леко да просветлява и в светлината от прозорците забелязваме, че покрай пътя се появява сняг! В началото това изглежда забавно, но с всеки изминат километър и повишаването на надморската височина снега става все по дълбок. По груба преценка вече надхвърля метър. В този момент автобуса спира и в предната част (където са ръководителите на групата) настъпва суматоха. Оказва се, че отбивката към Калабака – Трикала (въпреки че би трябвало да е първокласен път) НЕ Е РАЗЧИСТЕНА от снега!!! Има големи табели, но път просто няма. Положението се усложнява и от факта, че пътят е твърде тесен и няма как да обърнем без риск да затънем в крайпътните преспи. Придвижвам се напред и в светлините на фаровете виждам зимна картина – всичко е покрито с дълбок сняг, а и самият път е сериозно заснежен. Някой от колегите споменава, че според GPS-а му се намираме на около 1200 – 1300 м надморска височина.
Ами сега?!?!
Като няма път назад – продължаваме напред!
Потегляме отново и от тук нататък маршрута, който следваме си остава пълна загадка. Въпреки, че би следвало да не ме интересува от къде точно ще минем, пълната неизвестност и факта, че някой друг взима решенията започва леко да ме изнервя. До колкото мога да чуя от разговорите между ръководителите на групата и шофьора, има вероятност да се наложи да се придвижим до Лариса (приблизително 110 км) и от там до Калабака (още около 70 км), което отдалечава часът на пристигането ни с най-малко 3 часа. Напрежението в рейса се покачва. Абстиненцията предизивикана от липсата на интернет също оказва влияние. Повечето мобилни устройства са на края на заряда на батериите си и издирването на възможност за тяхното зареждане се превръща в приоритетна задача. Поизнервени спътници започват да изказват на висок глас съмнения дали не сме объркали пътя, дали въобще знаем къде отиваме и дали въобще организаторите някога са минавали по този маршрут?
След известно време пътят започва да се спуска и постепенно излизаме от снежния пояс. Продължаваме да пътуваме в тъмното без да имам и най-бегла представа за посоката. След кратко спиране в някакво малко населено място и консултация с местни жители и класическата хартиена карта Албена казва, че са намерили по-пряко алтернативно трасе, което ще ни спести доста път и време, нооо…
Не случайно многократно в пътеписа наблегнах на дължината на автобуса, с който пътуваме и както е казал Чехов: Ако в първо действие на стената е окачена пушка, то в последното действие тя непременно ще гръмне. При нас пушката не изчака последното действие . Оказва се, че пътя, по който трябва да минем е третокласен, тесен, стръмен и с множество мнооого остри завои, през които не е ясно дали рейсът ни ще може да мине?!?!
Нямаме избор и потегляме в указаната посока, без никой да е сигурен какво ни очаква. Не след дълго автобусът се мята като обезумял по острите завои, на някой от които шофьорът със сигурност вижда задния ни номер. Всичко в момента е в ръцете на Георги (нашия шофьор). Той се оказва истински факир зад волана и с невероятна плавност и прецизност успява да прекара безкрайно дългия звяр по невъзможния път. Пътят е толкова стръмен, че в рамките на 15-тина минути след десетки остри завои правим денивелация с над 500 – 600м. За мой късмет мястото ми се оказва в нещо като геометричен център на автобуса около който той се върти в завоите. От моята гледна точка предната част на автобуса прави огромни отклонения в ляво и дясно, докато при нас завъртането е само около оста ни. Част от пътниците в предната част започват да си припомнят какво са обядвали, защото стомашното им съдържимо също проявява интерес да види какво става.
Спускането завършва и отново сме на по-широк и нормален път. Спасени сме 
, трудното е минало. Това е посрещнато с бурни аплодисменти от целия автобус, като при кацането на самолет в тежки метеорологични условия. Скоро навлизаме в някакво малко тъмно селце (до колкото мога да видя от не повече от 20-тина къщи) и спираме на единственото място, където рейса ни може да се побере без да предизвика задръстване – мегдана. Появата ни предизвика нескрито любопитство и най-вероятно ще е повод за разговори за още дълго време. Покупките, който правим в местния “хоремаг” (все още отворен), може би надхвърлят шестмесечния му оборот.
След кратка почивка, потегляме и след известно време безпроблемно пристигаме в Калабака. Хотелът ни “Hotel Kosta Famissi” се намира в източния край на града и след още няколко фантастични маневри на Георги по тесните улици вече разтоварваме багажа.
Самият хотел е средно голям, изглежда чист и приветлив, но още от фоайето човек изпитва “страхопочитание” към архитектурния и дизайнерски гений вилнял тук. Оформлението е в стил “ретро-мутро-барок” и в интериора се преплитат и буквално прескачат множество стилове, исторически периоди, снимков и графичен материал, скулптурни композиции и… С две думи от всякъде по нещо за да няма обидени 
Както се разбра освен спътници в автобуса с Орлин ще сме и дружки по стая. Докопваме се до ключа, качваме багажа в стаята намираща се на първия етаж и след кратки освежаващи процедури се насочваме към ресторанта където съкафезника ми предлага да седнем при Дарин и Траяна, които познава от предишен фото пленер. Нямам нищо против, тъй като така или иначе не познавам никой. Орлин тръгва пред мен към маса за четирима намираща се в дъното на ресторанта. На нея самотна седи чаровна девойка (в последствие разбирам, че се казва Траяна). Скоро към нас се присъединява и Дарин (полуадаш – и двамата сме кръстени на бабите си Дарина ).
Започват да сервират предвидена за тази вечер обща вечеря. Менюто е 4 степенно : баница със спанак, салата, някакво задушено месо и за десерт – ябълка. Всички сме доста прегладнели. Хапваме на бързо и се оттегляме на по бира в едно сепаре с мека мебел и камина. Скоро умората надделява над сладките приказки и към 00:00 часа, каталясали от дългия и изпълнен с емоции ден се разотиваме по стаите за да се пренесем в царството на сенките.
Фотогалерия от това вълнуващо преживяване по обясними причини липсва 
Ако желаете да намерите подходящ хотел на изгодна цена в Каламбака, препоръчваме ви да използвате утвърдената резервационна система booking.com. За ваше удобство ви предоставяме формата за търсене.