Ставаме рано. Измъкването из под завивките си е истинско приключение. С бойния вик на Арапахите изскачам от спалния чувал (винаги си ги носим на подобни места). След като разбуждам семейството, връхлитам в банята и започвам ожесточено да се опитвам да си направя сутрешния тоалет с ледено студената вода. С мъка се преборвам с вкочанената четка за зъби. Посягам към не по-платичната четка за бръснене, но бързо се отказвам. Все пак по-добре брадат, но жив и с оцелели гласни струни (да не забравяме, че и детето е с нас и не е добре да слуша изразите използвани в подобни случай, на крайно умиление към заобикалящата ни среда).
Слизаме в столовата. Там вече хижарите са запалили печката – един приспособен варел разливащ блага топлина в помещението. Всички присъстващи са го заобиколили с неописуема любов.
Закусваме набързо, пием по едно кафе тип “негърска пот” и поемаме на път.
Пътят е приятен, планински и с много завои. Минаваме покрай к.к. Пампорово и сме потресени от мащабното строителство или по-скоро вандализъм спрямо българската природа.
Преминаването през Смолян се извършва по-скоро по усет, тъй като на доста места табели липсват.
Достигаме до емблематичното в нашето фасулопроизводство село Смилян (90% от продавания на пазарите фасул е “от Смилян” ;-)).
Решаваме да си купим една торбичка от жена седнала край пътя. Груба грешка. 
Като се прибрахме в София и решихме да го сготвим се оказа, че върви с мезе:-( . Ама много мезе – половината от теглото на торбичката бяха червеи.
След още няколко километра навлизаме в така наречената погранична зона. По младите участници във форума не помнят, но тук можеше да се навлиза само с открит лист. Ходеше се до общината по местоживеене, подаваха се документи и се издаваше открит лист. При навлизане в зоната имаше нещо като вътрешна граница. А местното население се явяваше съгледвач и бдителен страж на нашите граници (ако си спомняте книжките от онова време).
Тук вече спомените ми се възвръщат в най-малки подробности: тесен неасфалтиран път, един гол скалист баир с ниска разпокъсана клекова растителност и стръмна пътека нагоре (без стълби и помощни перила). Картината която ви описвам е от преди около 25 – 30 години. Сега нещата изглеждат както трябва да изглежда един туристически обект. Тогава пещерата се казваше Улцата, нямаше я на картите (трябваше да я пазим от враговете на отечеството). Нямаше я в книжките 100 НТО под N83 (по това време под този N83 се мъдреше “Мадан – Музеят на социалистическото строителство”).
При първото ми посещение, точно се завършваше осветлението на пещерата и все още не беше отворена за посещение и туристически вандализъм.
Май доста се отклоних от темата със спомени. Та отново по темата.
При пристигането ни в подножието на склона посочвам на семейството хълма на височина 300 – 400 м и казвам “там някъде е входа”. По късно жена ми сподели, че добре че не е знаела къде и по колко стъпала трябва да се изкачи иначе нямало да тръгне. На площадката пред входа заварваме цяла манифестация от ентусиазирани туристи.
Пещерата Улцата (или както е прекръстена сега Ухловица) се смята за една от най-красивите пещери на балканския полуостров.
Пещера Ухловица
Тя е изключително богата на образувания някои, от които доста редки. Пещерата не е била проучена доста дълго време, поради спецификата на входа. Навлизаме в самата пещера и пред погледа ни започват да се редят богати скални образувания.
Входа към недрата на пещерата се осъществява през 18 метрова пропаст, в която се спускате по стръмна желязна стълба.
В ляво и дясно на следващата снимка се виждат рядко срещаните в пещерите образувания дендрити.
За съжаление фотографската ми техника е ограничена да предаде внушителността на тези галерии.
Пещерата е изключително богата на дендритни (коралови) образувания,
драперии и комбинации между тях.
Отклонението на върха на сталактита на следващата снимка не е от това което си мислите, а е следствие от постоянно въздушно течение свидетелстващо за наличие на близо на друг вход в пещерата.
Достигаме края на облагородената част, където е най-голямото съкровище на пещерата. Снежно белия каменен водопад, изливащ се в няколко синтрови езерца.
За съжеление заради изкуственото осветление и повишената температура в пещерата водопада вече не е снежно бял, а започнало развитието на зелена плесен по него.
Пещера Ухловица
Препоръчвам на всеки, който иска да види този феномен в пълната му красота да посети Ухловица в началото на пролетта при активното снеготопене. Тогава проникващата в пещерата вода е значително повече и езерцата са пълни с вода стичаща се по водопада. След излизането от пещерата (където сме изминали още няколко стотин стъпала) ни очаква още едно дълго спускане до паркинга където сме оставили колата. Вече жената ме гледа на мръсно, но какво да се прави колата е ей там някаде долу и трябва да се слезе.
Продължаваме пътя си към с.Могилица. Целта ни там са Агушевите конаци.
Първо спираме пред местния туристически-информационен център. Вътре попадаме на симпатично девойче умиращо от скука (при тази навалица от туристи). Тя с голяма охота ни разказва последни клюки от района и ни упътва към конака. От нея рабираме, че и това местенце не е пощадено от “демокрацията”. Конака е РЕСТИТУИРАН – разграбен. Почти цялата етнографска сбирка вече липсва, поддръжката е занемарена. Посетители се допускат когато собственичката е там и е на кеф. Правим една снимка на сина за спомен пред центъра и поемаме към конака.
За разлика от това което сме свикнали да си представяме “конак” не означава само полицейско управление или затвор. От турски конак означава голяма къща, дворец, палат. Агушевите конаци са построени като резиденция на богат местен турски феодал през 1834. За да не разводнявам пътеписа ще дам само кратка информация за сградата: 221 прозореца, 86 врати, 24 комина, голяма изба с бъчви за отлежаване на вино, изящна изработка на всеки детайл.
По подробна информация може да намерите натози адрес, където има подробно описание на конака: http://niktravel.com/content/view/1168/324/
Избрали сме “неподходящ ден” за посещение, не отговарящ на новите изисквания. Разглеждаме и снимаме през оградата, а аз разказвам на семейството спомени от детските години когато съм посещавал това място преди … много години.
Липсата на поддръжка си личи на доста места.
Потегляме обратно към Чудните мостове. Семейството е каталясало и заспива почти веднага. Аз се чувствам като водач на спален вагон. След няколко часа пристигаме в хижата. Събуждам пасажерите, които не са съвсем на ясно точно каде са. Както се изрази жена ми след като се поусвести малко “за днес са се назавойчили до насита“.
В хижата ни чака приятна изненада. Една доста голяма група са дошли за да празнуват нещо. Групата е силна и добре подготвена. Докато се ракършим, поосвежим и осеферим навън е напалено голямо барбекю,
а в столовата се заформя “всенародно веселие”.
Идва и кулминацията на вечерта.
Изключително приятно сме изненадани, че мощната компания ни кани да се присъединим към техния празник. А както се вижда от следващата снимка, ако някой докопа кокала – не го пуска лесно.
След много хапване и наздравици, деня приключва. Време е за лека нощ деца, бащи и мами.