Ден неделя, часът наближава 10:00, време есенно, слънчево и тихо, а ние все още нямаме идея къде да избягаме от градския шум. Обстановката започва да става напечена и е време за взимане на бързи и радикални решения с цел запазване на семейния мир и психичното ни здраве. Критичните моменти стимулират по необясним начин мисловната дейност и човек изравя от паметта си отдавна забравени разкази и случки. Настоящия момент не прави изключение и след десетина минути напрегнат размисъл съпроводен с характерното почесване по главата 
се сещам за едно интересно място край София, което бях маркирал като „трябва да се посети някой ден“. Явно денят е настъпил и ние се отправяме към село Боснек с идеята да се разходим до пещера „Живата вода“ и прилежащата и интересно оформена чешма и заслон.
Подготовката отнема около двадесетина минути, скачаме в верния железен кон с „поетичното“ наименование Passat и поемаме на път. Първата ни спирка е не безизвестната пещера Духлата. Поради многобройните проблеми и нещастни случаи с неподготвени пишман спелеолози и търсачи на силни усещания входа на пещерата е обезопасен с заключена желязна решетка и достъпа е ограничен. Въпреки, че Духлата е добре проучена и картирана, тя не е осветена и явявайки се сложна пещерна система (обща дължина на галериите над 20 км, развити на 6 етажа) навлизането в нея без опитен водач е меко казано непрепоръчително. Достигаме входа и, увековечаваме се с няколко снимки и поемаме към крайната цел на разходката – „Живата вода“.
Липсата на указателни табели по пътя не ни учудва ни най-малко (в България сме), но верни на максимата „С питане и до Цариград се стига“, не след дълго намираме верния път.
Оставяме колата на импровизирания паркинг в края на селото и поемаме по „еко пътеката“ (не знам кой е измислил това помпозно и модерно звучащо наименование. Как може една пътека в планината да не бъде „ЕКО“?).
Пътеката е добре маркирана и обозначена, но и да не беше вероятността, човек да се загуби е нищожна.
В началото „еко-пътеката“ започва като черен коларски път, подмамващ по-мързеливият и неопитен турист да съжалява, че наивно е изоставил превозното средство толкова рано и се е подложил на изпитанието да ходи пеш.
По пътеката има изградени места за отдих с информационни табели за флората, фауната и забележителностите в района.
С всяка измината крачка, есента разлива около нас своята благодат. Галени от топлото слънце, напредваме бавно захласвайки се по невероятните багри и правейки отчаяни опити да ги съхраним в поредица от кадри.
Скоро достигаме до място където водата категорично е заявила своите претенции спрямо пътя. Коловозите са дълбоки повече от метър. До тук с надеждите за придвижване с МПС. Следите по пътя и околната растителност говорят, че все пак от тук са преминавали любители на офроуда, но със сериозни и добре подготвени за целта машини.
Продължаваме с бодра крачка напред. Пътя отново придобива примамливия за любителите на „авто-туризма“ вид.
И тук се появява нов забавящ придвижването фактор (освен фотографските напъни): „Мъничко, синичко синът ми от пътя отбива. Що е то?“
Правилният отговор е: „Трънки„. Целият път буквално е посинял от двете страни от многобройни отрупани с плод храсти. Придвижвайки се бавно в ритъма трънка-снимка-трънка-снимка, достигаме до обширна поляна, където пътя се разклонява. Едната пътека води към заслона и пещерата „Живата вода“, другата се откланя към заслон „Меча чешма“ и с. Кладница.
По информацията от указателната табела ни остават още 300 м. Тук срещаме голяма весела компания, от тъй наречената „Трета възраст“ 
, седнала да отмори и похапне. От далеч си личи, че групата е съставена от опитни планинари. Поздравяваме се весело, както изисква обичая в планината (нещо отдавна забравено в нашите планини) и те започват разпалено да ни разправят, как идват от „извора“ и до преди малко водата е текла буйно и продължително. Не губим повече време и навлизаме в в есенната гората,криеща крайната ни цел.
След 300 метра, изкачвайки последния завой пред нас се появява заслона „Живата вода“ с интересната скулптурна композиция на чешмата. Самият заслон е чист и много добре поддържан. Има изградени пейки и масички, като и зидана камина със скари за любителите на барбекю. При тази гледка веднага осъзнаваме грешката си – носим си суха храна, а не нещо расло на кокал. В последствие ще осъзнаем, че това не само е било пропуск от незнание, а и груба грешка , но за това по-късно.
Чешмата „Живата вода“ е изградена от майсторски изсечена в гранита скулптура на глава на крокодил или змей (не е съвсем ясно, към кой биологичен или митичен вид принадлежи), от чиято уста тече ледено студена и кристално чиста планинска вода. За съжаление автора на творбата е останал неизвестен за историята, но неговия труд предизвиква интерес и възхищение и до днес.
Характерното за тази чешма (извора се намира по-нагоре в едноименната пещера) е, че водата тече на тласъци и на неравномерни интервали. Съществува легенда, която разказва, че когато пред чешмата застане праведен човек, водата веднага потичала, а когато застане грешник, тя мигом преставала да тече. На практика съществува, по-логично и научно обяснение на природния феномен. Извора се захранва от подземно езеро през така наречените сифони. Когато нивото на водата в езерото достигне критично ниво, водата прелива и започва да тече от чешмата. След спадане на нивото, водата престава. Поради тази причина, ако човек иска „със сигурност“ да е праведен е желателно да посети „Живата вода“ късна пролет.
Постояваме известно време в очакване водата да потече (където е текло, пак ще тече), но освен няколко капки процеждащи се през устата на змейо-крокодила, нищо друго не се случва. След петнадесетина минути, с леко разочарование, решаваме да продължим към крайната ни цел – пещерата „Жива вода“ и на връщане да си опитаме отново късмета. Пътеката за пещерата започва в дясно от заслона (има надраскана на ръка указателна табела). Времето е превалило пладне и слънцето огрява върховете на дърветата и килима от листа по земята, като създава усещането за някаква приказка или картини от рая.
Изкачвайки се към пещерата попадаме на старо дърво, което, ако можеше да говори, щеше да разкаже много любопитни и интересни истории за превратностите на съдбата. Личи си, че е устоявало на много бури и несгоди, а дънерът му е прокопан от огромна хралупа.
След около 300 – 400 метра излизаме на малка полянка, където е и входа на пещерата. Сваляме раниците, изваждаме прожекторите и се подготвяме да си поиграем на „Индиана Джоунс и храма на обречените“. Входът е нисък и човек трябва да се поклони за да влезе.
Веднага след входа, пещерното предверие става достатъчно високо, за да може човек да застане спокойно прав. Пещерата не е много богата на пещерни образувания, но в лъча на прожекторите, се разкриват красиви цветни картини образувани от стичащата се вода и разтворените в нея минерали.
В дъното на предверието местните са поставили камък с лика на богородица. Върху камъка има оставени църковни свещички и импровизирана „каса на доверието“. При ширещия се в последно време вандализъм съм впечатлен и приятно изненадан, че мястото е поддържано, а касата необрана. Това поражда някаква слаба надежда, че не всичко е загубено и може духовността да победи наглостта и паразитирането.
На пръв поглед пещерата свършва до тук, но ако се вгледате по добре в дясно започва галерия, която отвежда към вътрешността. Поемаме по нея и внимавайки да не се подхлъзнем напредваме навътре. По предварителна информация, пещерата завършва с красиво подземно езеро.
След около 150-тина метра, казвам на малкия спелеолог, че е време да се връщаме, тъй като не сме екипирани подходящо за навлизане в непозната, необезопасена и неосветена пещера. Не е добра идея, а още по лоша практика да се създава излишна самоувереност и чувство „това на мен не може да се случи“ в децата, особено, ако се занимават с екстремни спортове (какъвто е и нашия случай). Изтъквам доводите, че не носим нито резервно осветление, нито алпийски инвентар за в случай на нужда. Следва редовното мрънкане и желание да продължим напред. За да подкрепя думите си, предлагам да загасим прожекторите и челниците (като по този начин симулираме съвсем реалната ситуация, на свършили батерии, изгорели крушки или счупени от падане или удар фенери) и да се опитаме да се върнем до изхода в тъмнината. Естествено обучението го провеждаме в контролирана и напълно безопасна среда, без наличието на скални козирки или пропасти. Речено – сторено. Гасим осветлението и от всякъде ни обгръща лепкав и хладен мрак. Тишината е гробовна и единственото, което се долавя е собственото ни дишане и шляпането на обувките в лепкавата кал на пода. Изчакваме няколко минути „да ни свикнат очите с тъмнината“, но при пълната ѝ липса, това е напълно безполезно. Обръщаме се кръгом и опипум тръгваме към изхода. При пълната липса на светлина куража и ентусиазма на Индиана Джоунс – джуниър, започва да се изпарява. Започва се едно лизгане и плизгане съпроводено с блъскане и удряне в стените на галерията. Симулация започва да не му допада, а сме само на стотина метра от входа. Изведнъж положението се влошава още повече. Във въздуха се усеща и чуждо присъствие. Нещо безшумно и хладно. Някаква невидима сянка преминава покрай и около нас. Усещаме я с кожата си, която мигом настръхва. Веднага в съзнанието изникват всички спомени за филми на ужасите, всевъзможните извънземни, митични и прочие същества на мрака от митове и легенди. Съзнанието ни, не свикнало на такъв дефицит на зрителна информация, веднага се опитва да я замести, като очите започват „да виждат“ разни неща. Спираме на място, изчакваме няколко секунди и по желание на синът ми прекратяваме експеримента. Запалвам прожектора, прокарвам го плавно по стените и тавана и… откривам виновника за нашите притеснения да виси ни лук ял, ни лук мирисал от една скала. Прилеп!
Като ревностен природозащитник (не от ония зелените ), решавам да го снимам, но без да използвам светкавицата на фотоапарата, защото тя е крайно дразнеща за тези малки и безобидни летящи мишки. Следва изваждане и застопоряване на статива, нагласяне на фототехниката на дъъълга експонация в светлината на прожектора… Щрак. Ето го и нашия приятел, или поне някой негов роднина
Измъкваме се от пещерата. Очите ни отново се радват на мекото есенно слънце и след кратка процедура по почистване от пещерната кал тръгваме обратно към заслона, с идеята да похапнем и този път по-упорито да изчакаме водата да потече. По обратния път се разминаваме с млада и много симпатична двойка (в последствие разбираме че се казват Елина и Иван и че са от нашата кръвна група – запалени пътешественици). Разменяме си поздрави и ги упътваме към входа на пещерата. Те ни изглеждат със смесица от любопитство и леко подозрение, като причината за това разбираме доста по-късно от техния пътепис. Пристигаме и се разполагаме в заслона. Изваждаме сандвичите, подготвяме фото техниката и зачакваме „чудото да се случи“ и водата да потече.
Изминава повече от половин час, но вада така и не потича. Започваме сериозно да се замисляме над нашата праведност или над нашия карък. Тези размисли ни довеждат до прозрението, защо в същност в заслона е направено зиданото огнище със скарите и каква огромна грешка сме допуснали, като не сме взели нищо, което може да се приготви на него. Все пак чакането на „чудото“ над мешана скара, е значително по приятно и богоугодно дело, от висенето над сух сандвич. Докато чакаме, младата двойка се връща от посещението на пещерата и се разприказваме за природния феномен и вероятността водата да потече в скоро време. Шегуваме се с легендата за праведните хора и те ни разказват, че преди малко водата е текла обилно. В подкрепа на твърдението Иван вади фотоапарата си и ни показва няколко разкошни кадъра от обилно течащата чешма. Елина споделя, че за да потече водата е изпълнила специален ритуал (почесване на крокодила по езика) и в желанието си да ни помогне „да се пречистим“ и направим по някой хубав кадър го повтаря и за нас.
Водата прокапва по-осезателно, но отново нищо. Взимаме си довиждане с двойката и продължаваме да чакаме. Не след дълго и съпругата ми се опитва да изпълни ритуала, но отново не хваща декиш.
На семейството ми му омръзва да чака и решава да потегли бавно, надолу към колата с идеята да набере известно количество трънки по пътя. Аз пък, (както съм известен на повечето си познати и приятели) в подобни случаи съм голям инат и за един хубав кадър съм готов да вися часове на пек или студ, но да не се прибирам без желания трофей. Разделяме се и аз зачаквам упорито потичането на водата и заснемането на желания кадър, за който съм дошъл.
Изминават още два часа. НИЩО! НИТО КАПКА! 
Безграничното ми търпение започва да се изчерпва, а и слънцето започва да захожда все по-ниско към хоризонта. Светлината става недостатъчна за хубав кадър и по-нататъшното чакане, започва да губи смисъл. Промърморвам нещо под мустак (запалените фотографи ще се сетят за използваните изрази), събирам техниката, мятам раницата на гръб и потеглям да настигна семейството, което вече има два часа преднина.
Вървейки надолу в мен все повече се загнездва мисълта, че явно сме били мнооого грешни 
(всеки посетил този ден извора е видял течащата вода, а докато ние бяхме там – нито капка) и че ще трябва да предприемем сериозни мерки в посока на пречистването ни, след което да повторим опита. Въпреки бодрото темпо, което налагам не мога да се въздържа да не направя няколко снимки на обляните в последните слънчеви лъчи дървета. Усещането е, че самите те излъчват светлина и багрите им са още по-ярки от обикновено.
Наслаждавайки се на морето от цветове и нюанси се замислям „кому е нужно всичко това?“ (въпрос, който съм споделял и преди със съпругата ми). Както е известно от зоологията, голяма част от животните са далтонисти и не разпознават цветовете (например магарето разпознава няколко стотин нюанса на сиво но нито един цвят). От друга страна от ботаниката знаем, че растенията са зелени заради хлорофила в листата (а той е зелен, защото това е преобладаващият цвят в спектъра на слънчевата светлина достигаща земята и следователно носи най-много енергия). Но защо на есен едни листа се оцветяват в червено, други в жълто трети в…, ако никой друг освен човека не вижда тази красота? Стигам до извода, че всичко това е направено заради нас хората! Да можем да наситим естетическите си потребности. Да можем да събудим всичко красиво в нас… А защо тогава така вандалски го унищожаваме? Защо се опитваме да превърне, всеки сантиметър невероятна, дарена ни от бог природа в бунище или бетонен ад? ЗАЩО? 
Унесен в тези си мисли наближавам „паркина“, където се натъква на представител на местната офроуд асоциация. Заниманието за деня е „гонене на крави по ливада“.
Тръгваме си леко разочаровани от неизпълнената мисия, но отпочинали и заредени с енергия за цялата следваща седмица сиво офисно ежедневие.
Още по пътя към София решението е взето единодушно: Ще се идва пак!