Колелото

Posted by on януари 28, 2014

Подреждайки семейният архив попаднах на папка с разкази писани от баща ми преди много време. Един от тях с работно заглавие „Колелото“ силно ме впечатли с откровеността и актуалността си за всеки родител и затова реших да го споделя.

Семафорът на гарата затвори червеното си око и отвори зеленото. Това бе приятелско намигане към спрелият на перона влак. Началникът на гарата вдигна ръка и композицията бавно потегли. Изпращачите замахаха на пътниците, които също им отговаряха от прозорците. Едни бяха усмихнати, други сериозни, трети насълзени…

Докато влакът постепенно набираше скорост, от един от прозорците ми махаше усмихнат и щастлив младеж. Това бе моят син. В очите му се четеше радост, увереност и сигурност, примесени и с малко тъга от раздялата. Той заминаваше да следва в чужбина, една сбъдната мечта от детските му години.

С отдалечаването на влакът, образът му ставаше все по-неясен и кой знае защо се замени в съзнанието ми с един отдавна забравен спомен…

koeloto

Чавдар беше на шест години, когато получи първият си велосипед на две колела. Бяхме ходили с майка му в Универсалния магазин да направим някой обикновени покупки и минавайки покрай различните щандове случайно се отзовахме пред купчина току що доставени детски велосипеди “Школник”. Около тях се бяха натрупали малчугани със светнали очи. Колелата бяха със зелена рамка, червени гуми, звънче и чантичка за инструменти, която според мнението на едно момченце беше най-важната част. Заедно с родителите си хлапетата ги разглеждаха и избираха, след което се редяха на касата за да платят вече избраният “най-хубав от всичките велосипед”.

Погледнах жена ми и в очите и прочетох същите мисли, които ме вълнува ха и мен в момента: “Дали не е още много рано?”. Разбрала нашите мисли, до нас се приближи една продавачка – млада, симпатична руса девойка с усмихнато лице и ни заговори:

       – Какво, харесва ли ви? Ако ще купувате, не се двоумете. До утре няма да останат. Миналата година, така ги получихме и ги разпродадохме за един следобед, а после с месеци идваха родители да питат “Няма ли Школник?”

        – Ще ни се да купим един, но синът ни е още на шест години и не знаем ще може ли да го кара? – отговорих аз.

        – Не се бойте – ще се научи, не е малък! – усмихнато ни посъветва девойката.

Увереност й ни насърчи и не след дълго вече бързахме за в къщи с “Школника”.

Когато Чавдар видя колелото, започна по детски възбудено да се върти около него, да го разглежда от всички страни, да върти с ръка педалите и да звъни със звънчето.Детската му фантазия го караше да ни разправя, как на другият ден щял да се качи на колелото и  да набере “грамадна” скорост и как с рязко завъртане на кормилото щял да взима най-острите завои…

На другата сутрин взехме “Школника”, напомпахме гумите му и се отправихме към парка. Още не прекрачили първата алея и Чавдар се качи на колелото, завъртя педалите и… след два три метра ме гледаше паднал на земята под “Школника”.  В очите му се четеше изненада, срам и болка. Пламъкът на силното желание да се понесе с “грамадна” скорост по алеите беше също помръкнал… Отидох до него и преструвайки се, че нищо не се е случило му рекох:

        – Хайде сега да започнем да се учим, как се кара колело и как се пази равновесие!

Започнахме учението, като държейки здраво седалката тичах след него и постоянно го напътствах:

        – Гледай напред! Върти леко кормилото накъдето се накланя колелото! Внимавай за хората! Пази равновесия!…

Малкият слушаше и изпълняваше усърдно моите съвети.

През първите два дни беше лесно. Придържах спокойно седалката на колелото до себе си и го следвах с леко ускорена крачка докато наблюдавах другите посетители на парка около нас. Някой от тях ми бяха познати и с усмивка на лице ми подвикваха:

        – А така. Тичай, тичай! Ето ти начин да поддържаш линия без диети…

С всеки изминал ден темпото се вдигаше и аз вече с мъка успявах да тичам с колелото. Започнах да се задъхвам и да дърпам назад седалката, но все повече усещах как синът ми напира все по-силно на педалите. Колелото се дърпаше от ръцете ми, опитваше се да се освободи от спиращият го и изоставащ в движението напред човек. Чавдар все по-често викаше “Татко, пусни ме! Моля ти се!”, но аз не се решавах и тичах заедно с него с разтуптяно от умора и страх сърце. За мое учудване, още на четвъртият ден синът ми започна да става стабилен, да се ориентира в обстановката и да реагира адекватно. Вече тичах без да мога да се ориентирам наоколо. Колелото ме водеше натам накъдето Чавдар въртеше кормилото. Дишах все по-трудно, задъхвах се, а сърцето ми биеше лудо докато малкият все повече напираше. Мислите в главата ми бързо се сменяха: “Ако го пусна – ще падне!”, “Скоростта е голяма и може да се удари лошо!”, “Но… вече чувствам, че той може и сам…”, “Ами, ако блъсне някой човек или дете и го нарани лошо?”, “Какво да правя…?” Чувствах, че повече не мога да тичам успоредно с него, че неговият устрем е неудържим, че той вече има свой рефлекси и че гори от нетърпение да продължи сам напред. Но страхът, че ще му се случи нещо лошо не ми даваше да го отпусна. Съветите ми му бяха вече ненужни. Без да усетя, те бяха станали и малко дразнещи: “Карай бавно!”, “Внимавай!”, “Какво? Искаш да тръгнеш сам и да си строшиш главата?”.

Раздразнението на малкия растеше и вече не ме слушаше. Напираше все повече и повече на педалите и чакаше момента в който ще се откъсне от мен… И този момент дойде! Уморен и задъхан замижах и против волята си неусетно разтворих пръсти…

Усетил, че съпротивлението намалява Чавдар натисна с всички сили педалите. Останал без дъх, аз спрях и се загледах след него. Бях убеден, че без мен всеки момент ще падне, както това стана при първото му качване, но се бях излъгал. Колелото вече летеше уверено с “грамадна” скорост напред, направлявано умело от малкото момченце с искрящи от радост очи.

Чавдар вече беше поел самостоятелно своят път. Вече не можех да тичам редом с него. Моите крачки се забавяха, а неговите се забързваха. Устремът му напред и нагоре беше неудържим… Беше настанал момента в който трябваше да изостана… От тук нататък всичко зависеше от него…

Огледах се наоколо. Паркът беше пълен с хора. Бебета в колички, малчугани пристъпващи първите си крачки придържани от нечии ръце, малки палавници тичащи на воля и гонещи гълъбите с весели викове… Не далеч, усмихнати младеж и девойка забързани вървяха един до друг. На пейките седяха възрастни хора и почивайки си наблюдаваха пъстрият свят около тях. Приближих се до една пейка, приседнах и се загледах замислено в несигурните първи стъпки на малчуганите пред мен…

Автор: Димитър Чоторов – старши

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 5.0/5 (1 vote cast)

Вашият коментар