Живата вода – грешниците

Posted by on август 26, 2013

Ден неделя, часът наближава 10:00, време есенно, слънчево и тихо, а ние все още нямаме идея къде да избягаме от градския шум. Обстановката започва да става напечена и е време за взимане на бързи и радикални решения с цел запазване на семейния мир и психичното ни здраве. Критичните моменти  стимулират по необясним начин мисловната дейност и човек изравя от паметта си отдавна забравени разкази и случки. Настоящия момент не прави изключение и след десетина минути напрегнат размисъл съпроводен с характерното почесване по главата ;-) се сещам за едно интересно място край София, което бях маркирал като „трябва да се посети някой ден“. Явно денят е настъпил и ние се отправяме към село Боснек с идеята да се разходим до пещера „Живата вода“ и прилежащата и интересно оформена чешма и заслон.

Подготовката отнема около двадесетина минути, скачаме в верния железен кон с „поетичното“ наименование Passat и поемаме на път. Първата ни спирка е не безизвестната пещера Духлата. Поради многобройните проблеми и нещастни случаи с неподготвени пишман спелеолози и търсачи на силни усещания входа на пещерата е обезопасен с заключена желязна решетка и достъпа е ограничен. Въпреки, че Духлата е добре проучена и картирана, тя не е осветена и явявайки се сложна пещерна система (обща дължина на галериите над 20 км, развити на 6 етажа) навлизането в нея без опитен водач е меко казано непрепоръчително. Достигаме входа и, увековечаваме се с няколко снимки и поемаме към крайната цел на разходката – „Живата вода“.

_DSC1028

Липсата на указателни табели по пътя не ни учудва ни най-малко (в България сме), но верни на максимата „С питане и до Цариград се стига“, не след дълго намираме верния път.

_DSC1029

Оставяме колата на импровизирания паркинг в края на селото и поемаме по „еко пътеката“ (не знам кой е измислил това помпозно и модерно звучащо наименование. Как може една пътека в планината да не бъде „ЕКО“?).

_DSC1162

Пътеката е добре маркирана и обозначена, но и да не беше вероятността, човек да се загуби е нищожна.

_DSC1034

_DSC1032

В началото „еко-пътеката“ започва като черен коларски път, подмамващ по-мързеливият и неопитен турист да съжалява, че наивно е изоставил превозното средство толкова рано и се е подложил на изпитанието да ходи пеш.

_DSC1056

По пътеката има изградени места за отдих с информационни табели за флората, фауната и забележителностите в района.

_DSC1057

С всяка измината крачка, есента разлива около нас своята благодат. Галени от топлото слънце, напредваме бавно захласвайки се по невероятните багри и правейки отчаяни опити да ги съхраним в поредица от кадри.

_DSC1042

_DSC1039

_DSC1060

_DSC1046

Скоро достигаме до място където водата категорично е заявила своите претенции спрямо пътя. Коловозите са дълбоки повече от метър. До тук с надеждите за придвижване с МПС. Следите по пътя и околната растителност говорят, че все пак от тук са преминавали любители на офроуда, но със сериозни и добре подготвени за целта машини.

_DSC1055

Продължаваме с бодра крачка напред. Пътя отново придобива примамливия за любителите на „авто-туризма“ вид.

DSC1074

И тук се появява нов забавящ придвижването фактор (освен фотографските напъни): „Мъничко, синичко синът ми от пътя отбива. Що е то?

_DSC1061

Правилният отговор е: „Трънки„. Целият път буквално е посинял от двете страни от многобройни отрупани с плод храсти. Придвижвайки се бавно в ритъма трънка-снимка-трънка-снимка, достигаме до обширна поляна, където пътя се разклонява. Едната пътека води към заслона и пещерата „Живата вода“, другата се откланя към заслон „Меча чешма“ и с. Кладница.

_DSC0088

По информацията от указателната табела ни остават още 300 м. Тук срещаме голяма весела компания, от тъй наречената „Трета възраст“ :-) , седнала да отмори и похапне. От далеч си личи, че групата е съставена от опитни планинари. Поздравяваме се весело, както изисква обичая в планината (нещо отдавна забравено в нашите планини) и те започват разпалено да ни разправят, как идват от „извора“ и до преди малко водата е текла буйно и продължително. Не губим повече време и навлизаме в в есенната гората,криеща крайната ни цел.

_DSC1090

_DSC1094

След 300 метра, изкачвайки последния завой пред нас се появява заслона „Живата вода“ с интересната скулптурна композиция на чешмата. Самият заслон е чист и много добре поддържан. Има изградени пейки и масички, като и зидана камина със скари за любителите на барбекю. При тази гледка веднага осъзнаваме грешката си – носим си суха храна, а не нещо расло на кокал. В последствие ще осъзнаем, че това не само е било пропуск от незнание, а и груба грешка ;-) , но за това по-късно.

_DSC1097

Чешмата „Живата вода“ е изградена от майсторски изсечена в гранита скулптура на глава на крокодил или змей (не е съвсем ясно, към кой биологичен или митичен вид принадлежи), от чиято уста тече ледено студена и кристално чиста планинска вода. За съжаление автора на творбата е останал неизвестен за историята, но неговия труд предизвиква интерес и възхищение и до днес.

_DSC1098

Характерното за тази чешма (извора се намира по-нагоре в едноименната пещера) е, че водата тече на тласъци и на неравномерни интервали. Съществува легенда, която разказва, че когато пред чешмата застане праведен човек, водата веднага потичала, а когато застане грешник, тя мигом преставала да тече. На практика съществува, по-логично и научно обяснение на природния феномен. Извора се захранва от подземно езеро през така наречените сифони. Когато нивото на водата в езерото достигне критично ниво, водата прелива и започва да тече от чешмата. След спадане на нивото, водата престава. Поради тази причина, ако човек иска „със сигурност“ да е праведен е желателно да посети „Живата вода“ късна пролет.

_DSC1101

Постояваме известно време в очакване водата да потече (където е текло, пак ще тече), но освен няколко капки процеждащи се през устата на змейо-крокодила, нищо друго не се случва. След петнадесетина минути, с леко разочарование, решаваме да продължим към крайната ни цел – пещерата „Жива вода“ и на връщане да си опитаме отново късмета. Пътеката за пещерата започва в дясно от заслона (има надраскана на ръка указателна табела). Времето е превалило пладне и слънцето огрява върховете на дърветата и килима от листа по земята, като създава усещането за някаква приказка или картини от рая.

_DSC1109

_DSC1110

DSC05456

Изкачвайки се към пещерата попадаме на старо дърво, което, ако можеше да говори, щеше да разкаже много любопитни и интересни истории за превратностите на съдбата. Личи си, че е устоявало на много бури и несгоди, а дънерът му е прокопан от огромна хралупа.

_DSC1112

След около 300 – 400 метра излизаме на малка полянка, където е и входа на пещерата. Сваляме раниците, изваждаме прожекторите и се подготвяме да си поиграем на „Индиана Джоунс и храма на обречените“. ;-) Входът е нисък и човек трябва да се поклони за да влезе.

_DSC1113

Веднага след входа, пещерното предверие става достатъчно високо, за да може човек да застане спокойно прав. Пещерата не е много богата на пещерни образувания, но в лъча на прожекторите, се разкриват красиви цветни картини образувани от стичащата се вода и разтворените в нея минерали.

_DSC1117

В дъното на предверието местните са поставили камък с лика на богородица. Върху камъка има оставени църковни свещички и импровизирана „каса на доверието“. При ширещия се в последно време вандализъм съм впечатлен и приятно изненадан, че мястото е поддържано, а касата необрана. Това поражда някаква слаба надежда, че не всичко е загубено и може духовността да победи наглостта и паразитирането.

_DSC1134

На пръв поглед пещерата свършва до тук, но ако се вгледате по добре в дясно започва галерия, която отвежда към вътрешността. Поемаме по нея и внимавайки да не се подхлъзнем напредваме навътре. По предварителна информация, пещерата завършва с красиво подземно езеро.

_DSC1122

_DSC1121

_DSC1120

След около 150-тина метра, казвам на малкия спелеолог, че е време да се връщаме, тъй като не сме екипирани подходящо за навлизане в непозната, необезопасена и неосветена пещера. Не е добра идея, а още по лоша практика да се създава излишна самоувереност и чувство „това на мен не може да се случи“ в децата, особено, ако се занимават с екстремни спортове (какъвто е и нашия случай). Изтъквам доводите, че не носим нито резервно осветление, нито алпийски инвентар за в случай на нужда. Следва редовното мрънкане и желание да продължим напред. За да подкрепя думите си, предлагам да загасим прожекторите и челниците (като по този начин симулираме съвсем реалната ситуация, на свършили батерии, изгорели крушки или счупени от падане или удар фенери) и да се опитаме да се върнем до изхода в тъмнината. Естествено обучението го провеждаме в контролирана и напълно безопасна среда, без наличието на скални козирки или пропасти. Речено – сторено. Гасим осветлението и от всякъде ни обгръща лепкав и хладен мрак. Тишината е гробовна и единственото, което се долавя е собственото ни дишане и шляпането на обувките в лепкавата кал на пода. Изчакваме няколко минути „да ни свикнат очите с тъмнината“, но при пълната ѝ липса, това е напълно безполезно. Обръщаме се кръгом и опипум тръгваме към изхода. При пълната липса на светлина куража и ентусиазма на Индиана Джоунс – джуниър, ;-) започва да се изпарява. :-) Започва се едно лизгане и плизгане съпроводено с блъскане и удряне в стените на галерията. Симулация започва да не му допада, а сме само на стотина метра от входа. Изведнъж положението се влошава още повече. Във въздуха се усеща и чуждо присъствие. Нещо безшумно и хладно. Някаква невидима сянка преминава покрай и около нас. Усещаме я с кожата си, която мигом настръхва. Веднага в съзнанието изникват всички спомени за филми на ужасите, всевъзможните извънземни, митични и прочие същества на мрака от митове и легенди. Съзнанието ни, не свикнало на такъв дефицит на зрителна информация, веднага се опитва да я замести, като очите започват „да виждат“ разни неща. Спираме на място, изчакваме няколко секунди и по желание на синът ми прекратяваме експеримента. Запалвам прожектора, прокарвам го плавно по стените и тавана и… откривам виновника за нашите притеснения да виси ни лук ял, ни лук мирисал от една скала. Прилеп! 

Като ревностен природозащитник (не от ония зелените ;-) ), решавам да го снимам, но без да използвам светкавицата на фотоапарата, защото тя е крайно дразнеща за тези малки и безобидни летящи мишки. Следва изваждане и застопоряване на статива, нагласяне на фототехниката на дъъълга експонация в светлината на прожектора… Щрак. Ето го и нашия приятел, или поне някой негов роднина ;-)

_DSC1131

Измъкваме се от пещерата. Очите ни  отново се радват на мекото есенно слънце и след кратка процедура по почистване от пещерната кал тръгваме обратно към заслона, с идеята да похапнем и този път по-упорито да изчакаме водата да потече. По обратния път се разминаваме с млада и много симпатична двойка (в последствие разбираме че се казват Елина и Иван и че са от нашата кръвна група – запалени пътешественици). Разменяме си поздрави и ги упътваме към входа на пещерата. Те ни изглеждат със смесица от любопитство и леко подозрение, като причината за това разбираме доста по-късно от техния пътепис. Пристигаме и  се разполагаме в заслона. Изваждаме сандвичите, подготвяме фото техниката и зачакваме „чудото да се случи“ и водата да потече.

Изминава повече от половин час, но вада така и не потича. Започваме сериозно да се замисляме над нашата праведност или над нашия карък. Тези размисли ни довеждат до прозрението, защо в същност в заслона е направено зиданото огнище със скарите и каква огромна грешка сме допуснали, като не сме взели нищо, което може да се приготви на него. Все пак чакането на „чудото“ над мешана скара, е значително по приятно и богоугодно дело, от висенето над сух сандвич. Докато чакаме, младата двойка се връща от посещението на пещерата и се разприказваме за природния феномен и вероятността водата да потече в скоро време. Шегуваме се с легендата за праведните хора и те ни разказват, че преди малко водата е текла обилно. В подкрепа на твърдението Иван вади фотоапарата си и ни показва няколко разкошни кадъра от обилно течащата чешма. Елина споделя, че за да потече водата е изпълнила специален ритуал (почесване на крокодила по езика) и в желанието си да ни помогне „да се пречистим“ ;-) и  направим по някой хубав кадър го повтаря и за нас.

_DSC1136

_DSC1139

Водата прокапва по-осезателно, но отново нищо. Взимаме си довиждане с двойката и продължаваме да чакаме. Не след дълго и съпругата ми се опитва да изпълни ритуала, но отново не хваща декиш.

_DSC1143

На семейството ми му омръзва да чака и решава да потегли бавно, надолу към колата с идеята да набере известно количество трънки по пътя. Аз пък, (както съм известен на повечето си познати и приятели) в подобни случаи съм голям инат и за един хубав кадър съм готов да вися часове на пек или студ, но да не се прибирам без желания трофей. Разделяме се и аз зачаквам упорито потичането на водата и заснемането на желания кадър, за който съм дошъл.

DSC05496

Изминават още два часа. НИЩО! НИТО КАПКА!  :-? Безграничното ми търпение започва да се изчерпва, а и слънцето започва да захожда все по-ниско към хоризонта. Светлината става недостатъчна за хубав кадър и по-нататъшното чакане, започва да губи смисъл. Промърморвам нещо под мустак (запалените фотографи ще се сетят за използваните изрази), събирам техниката, мятам раницата на гръб и потеглям да настигна семейството, което вече има два часа преднина.

DSC05417

Вървейки надолу в мен все повече се загнездва мисълта, че явно сме били мнооого грешни :oops: (всеки посетил този ден извора е видял течащата вода, а докато ние бяхме там – нито капка) и че ще трябва да предприемем сериозни мерки в посока на пречистването ни, след което да повторим опита. Въпреки бодрото темпо, което налагам не мога да се въздържа да не направя няколко снимки на обляните в последните слънчеви лъчи дървета. Усещането е, че самите те излъчват светлина и багрите им са още по-ярки от обикновено.

_DSC1152

_DSC1154

Наслаждавайки се на морето от цветове и нюанси се замислям „кому е нужно всичко това?“ (въпрос, който съм споделял и преди със съпругата ми). Както е известно от зоологията, голяма част от животните са далтонисти и не разпознават цветовете (например магарето разпознава няколко стотин нюанса на сиво но нито един цвят). От друга страна от ботаниката знаем, че растенията са зелени заради хлорофила в листата (а той е зелен, защото това е преобладаващият цвят в спектъра на слънчевата светлина достигаща земята и следователно носи най-много енергия). Но защо на есен едни листа се оцветяват в червено, други в жълто трети в…, ако никой друг освен човека не вижда тази красота? Стигам до извода, че всичко това е направено заради нас хората! Да можем да наситим естетическите си потребности. Да можем да събудим всичко красиво в нас… А защо тогава така вандалски го унищожаваме? Защо се опитваме да превърне, всеки сантиметър невероятна, дарена ни от бог природа в бунище или бетонен ад? ЗАЩО? :evil:  Унесен в тези си мисли наближавам „паркина“, където се натъква на представител на местната офроуд асоциация. Заниманието за деня е „гонене на крави по ливада“.

_DSC1165

Тръгваме си леко разочаровани от неизпълнената мисия, но отпочинали и заредени с енергия за цялата следваща седмица сиво офисно ежедневие.

Още по пътя към София решението е взето единодушно: Ще се идва пак!  :-)

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 5.0/5 (1 vote cast)

Вашият коментар