До Дубровник и назад – ден шести

Ден шести, 06 май лето господное 2009. Продължение от До Дубровник и назад – ден пети.

Даааа, като всяко хубаво нещо и нашата екскурзия си има край и за съжаление той вече наближава.

Събуждам се към 8:00, учудващо бодър и отпочинал. Навсякъде цари пълна тишина. В саята е доста прохладно или като би се изразила жена ми – „свежо“. Оглеждам се и виждам, че и останалите членове от семейството са вече будни и се кандардисват да се измъкнат из под топлите завивки.

Сега за пръв път имам възможност (а и желание) да огледам стаята, в която сме отседнали.

Чиста и спретната мансардна стая с два разтегателни дивана и балкон. Ставам и навличам по възможно най-бързият начин дрехите си, изравям от сака тоалетните принадлежности и се насочвам към банята. Въпреки, че предишната вечер я бяхме ползвали не и бях обърнал никакво внимание, но сега на свежа глава се потрисам от архитектурният и водопроводен гении вилнял тук.

Ползването на тоалетната си е истинско предизвикателство, особено за по-високи хора – ако застанете пред тоалетната таванът ви идва на височината на гърдите. Облекчавам се като почти се налага да направя мост. Водопроводната арматура е доста от преди времето на соца, но все пак работи и има топла вода. Запазвам мнението си за себе си и изчаквам и останалите членове на семейството да се преборят със сутрешният си тоалет. Отзивите не закъсняват и всички сме на мнение, че помещението в миналото е ползвано като затворническа килия от времето на светата инквизиция, но не бива да се оплакваме, жената все пак ни приюти в момент на крайна нужда.

Излизам на балкона и пасторалната картина, която се открива пред мен, ме кара на мига да забравя за несгодите около сутрешният тоалет.

Слънцето всеки момент ще огрее буйната зеленина наоколо, а въздуха е кристален и с мирис на пролет. На където и да погледне човек, погледът му се плъзга по море от зеленина и спира във високите хълмове отсреща. Да, явно Кустурица е знаел къде да построи селището си. Всичко е някак успокояващо и те кара да се изпълниш с възвишени мисли и творчески пориви.

Закусваме набързо на малката масичка в стаята, опаковаме багажа и сме готови за път.

Докато ние със съпругата товарим и подреждаме багажа в колата, синът ми си намира детска пласмасова лопатка и се заиграва на купчина строителен пясък в двора на къщата. На подканването ми да се качва в колата и да потегляме, получавам категоричен отказ (разбираемо, все пак си е дете, а пясъчниците имат непреодолима притегателна сила).

Припомняйки си детските години, кандисвам и давам отсрочка от половин час да си поиграе, през което време се разплащаме с хазайката и правя няколко снимки на къщата приютила ни за през нощта.

Половината час изтича, но все още нямам положителен отговор на поканата за продължаване на пътя. Тогава ми хрумва идея. На идване бях забелязал табела за музей на влаковете на открито и предлагам на синът ми да го разгледаме. Той много си пада по стари влакове и въобще по всякакви техники от миналото. Ефектът не закъснява. След секунди сме в колата и поемаме към музеят на влаковете.

Дали заради ранният час или заради сезона, но на паркинга сме сами, а и по алеите не се забелязват други посетители.

Да си призная, за посещението на музея на влаковете не бяхме никак добре подготвени, за което вече много съжалявам. Отварям „пътеводителя“ ни за справка, но попадам само на лаконична ремарка – „Интересно. По възможност да се разгледа“.  При така зададената задача се насочваме към първите експонати разположени под „автентичен“ гаров навес.

Парното локомотивче е невероятно добре реставрирано и изглежда като колекционерско бижу. Усещането е, че всеки момент от комина ще избълват къба черен дим и с пронизителен писък на свирката ще се понесе напред.

След десетина минути с мъка откъсвам синът ми (оглеждащ с колекционерска страст всеки детайл на парният локомотив) и продължаваме обиколката на музея. Достигаме до гаровата сграда и за пръв път оценяваме, колко неподготвени сме за това посещение. 

С учудване разбираме, че „Музеят на влаковете“ не е просто една екзотична музаейна сбирка, не ретро ЖП състав, а реално движещ се по релси атракцион, предлагащ романтична разходка с парно влакче по „Шарганска осмица“. Пътуването с ретро влакчето е с продължителност от около 1 час и разказва нагледно историята на сръбската железница. За съжаление, научаваме тази информация доста късно и няма как да я включим в плановете за деня. Ще се наложи да се задоволим, само с разглеждане на музейната сбирка.

Всичко е възстановено и поддържано с педантична прецизност и постепенно се потапяме в не чак толкова отдавна отминали времена, когато парният двигател е бил символът на движението  и прогреса.

След около час, завършваме обиколката си с минаване през ресторанта на гарата оформен с живописна водна площ…

Малко преди паркинга се натъкваме на красив ретро камион, който по всичко личи, че все още е в движение.

Слънцето вече се е поиздигнало и натруфеното парно влакче на входа на музея е готово да ни позира в целият си блясък.

Преди да тръгнем отново на път, изваждам „Дневника на пътуването“ и си отбелязвам ремарка: „Пътуване по Шаганската осмица с парно влакче. Задължително да се включи в някоя от следващите ни екскурзии“.

Следващата ни цел е дървеният град на Кустурица – Мечавник, за който режисьорът споделя:

„Видях хълма Мечавник по време на снимките на „Животът е чудо” през 2004 година. Тогава погледнах върха отсреща, от жп-гарата Голубич, направена специално за продукцията, близо до истинската гара Жатаре. Гледах го в продължение на часове, докато седяхме и чакахме слънцето да се покаже зад облаците, за да продължим да снимаме. Гледах Мечавник със завист – голият хълм, без нищо на него, но както ми се стори, с много слънце.“

Качваме се на колата и след няколко минути сме пред главният вход на комплекса.

Посреща ни огромно дървено оръдие изработено в типичният за Кустурица бутафорен стил.

Оценките и коментарите за „селото“ са много противоречиви, като варират от „пълен кич“ до „невероятен шедьовър“. Лично моето впечатление беше, че се намирам на снимачната площадка на филм, сред реалистично изработен декор. Във всеки един момент очаквах да се отвори някоя врата и от нея да се появи „чичо Гърга“.

Продължаваме разходката си по главната улица, водеща директно  към църквата свети Сава, като не спираме да се оглеждаме за появата на някой от колоритните герои от „Черна котка, бял котарак“  ;-). 

Главната улица е павирана с дървени „еко“ павета (нарязани тражевси от ЖП линии), а от двете и страни са паркирани екзотични возила от бившето соц-минало, което още повече затвърждава усещането, че сме се върнали някъде назад във времето. Гротескно-сюрреалистичен балкански фолклор от филмите на Кустурица се отразяват в архитектурата и дизайна на всяка къща в етно селището, като активно провокират въображението на посетителя.

Безспорен фаворит в Мечавник е „Главната къщата“, в която живее семейство Кустурица.

Тя е изработена от иглолистен материал от Златибор, Тара и Зарган. В мазето й има киносалон, на първия етаж – гостна и голяма зала, където се събират приятелите и се провеждат семинари. На същия етаж са и жилищните помещения. В мансардата и в “мансардата на мансардата” са стаите за гости. В “главната къща” има вътрешен двор, басейн, спортна зала, сауна…, като всичко е направено в характерният за режисьора скоромен, но шеговито провокативен стил. В краят на селото главната улица стръмно се спуска по хълма заобиколена от къщи за гости.

Характерно за цялото селото е, че всяка къща и всеки площад имат своя история представена по закачлив начин, било то в цветове или в наименованията им (Иво Андрич, Диего Марадона, Бранислав Нушич)…

Спускането по хълма завършва със селската пералня – работеща валявица изградена в традиционен за времето си стил. Дървеният улей, по който с боботене се спуска водата ускорена по хълма силно контрастира на фона на сателитната чиния зад него.

Разходката ни през времето и пространството е достигнала крайната си точка и е време да се връщаме към мегдана.

Изкачваме задъхани стръмната улица и сме отново на големият дървен площад.

В дясно от нас се вижда и една от най-големите атракции на местния автопарк – Трабант лимузина.

Време е да посетим и етно ресторанта, в който наред с всичко останало се сервират известните натурални сокове на Кустурица (за чиито етикети режисьорът е имал доста проблеми).

Часът е около 11:00 и е чудесно време за по едно подкрепително кафе. След кратка почивка е време да завършим нашата обиколка на Мечавник с минаване покрай градският затвор с поетичното наименование „Хуманизъм и ренесанс“.

Както се забелязва „гости“ в него са доста известни фигури

Обиколката ни завършва по алеята водеща към покритият плувен басеин.

Малко преди изхода, минаваме покрай „Дървените глави“.

Заглеждам се в тях със смесени мисли и чувства. От една страна съм отвратен от грозотата и безмислената им бруталност, от друга съм пленен от автентичността на предадената емоция…

След дълго двоумене решавам, че тази фигура е чудесен закачлив паметник на вечно заетият държавен служител и с приповдигнато настроение напускам артистичният хаос на етноселището на Кустурица. Време е и за последният етап от нашето пътуване. Остават ни още около 440 км или около 6 – 7 часа път.

В програмата имаме още 1 – 2 набелязани точки за посещение, но натрупаната умора от богатото на впечатления и преживявания пътуване си казва думата. Взимаме единодушно решение да се прибираме директно в София, без повече отбивки. Пътят е монотонен, но за сметка на това натоварен и изпъстрен с множество ограничения на скоростта, съпроводени задължително с полицейски пост с радар.

Километрите се въртят отчайващо бавно, а ние пъплим със средна скорост от около 40 км/ч. Единственото разнообразие внасят изникващите от време на време безумни ограничения от 30 км/ч, отново съпроводени от бдителният поглед на униформени с радар – честно никога не бях виждал толкова полицай с радари по пътя.

Времето и пространството се сливат е една безкрайна сива река пъплеща бавно по пътя и вече губя представа през кое населено място преминаваме. Единствено от време на време се натъкваме на забавни гледки породени от местният транспортен гении.

По пътя застигам Fiat Marea, превозващ огромни тракторни гуми директно върху гредите на покрива. Ужаса ми се увеличава когато изпреварвайки го забелязвам, че те дори не са и привързани…

След три и половина ужасно отегчителни и изморителни часа достигаме Pojate и вече сериозно изнервен се качвам на магистралата за Ниш. Радостта ми не трае дълго и след 70 километра отново се включвам в „нормалното“ извънградско движение.

Все пак четиридесетте минути нормален автомобилен ход са ми подействали релаксиращо и съм готов да посрещтна следващата част от изпитанието – 106 километра до Калотина (1:30 ч).

С наближаването на българската граница, движението и полицейските постове значително оредяват и придвижването става що годе поносимо. В тръпнещо очакване броя оставащите километри. Към 18:00 часа благополучно достигаме границата. Пред нас има само една кола и очакваме да преминем бързо и безпроблемно (както но повечето пресечени граници), но се сблъскваме с… облужване на „едно гише“ – поредното българско нововъведение, направено (както гордо ни обясниха) за облекчаване и ускоряване на трафика!

Процедурата е следната: на първото гише ми връчват една флашка, която трябва да да подавам и да си взимам на следващите 6 гишета. Достигам последното гише и след като за пореден път подавам „Флашката“ (с главно „Ф“) служителя ме поглежда учудено и пита „Това за какво ви е?“. Занемявам. Чувствам се като в епизод от скрита камера – чудя се да се разсмея ли или да заплача? Не виждам следи от снимачен екип, което до някъде ме успокоява и с възможно най-спокойният за ситуацията тон започвам да обяснявам, че ТОВА ми е връчено на първото гише за да ме облекчи и така съм бил облекчаван цели пет пъти преди да стигна до него. В отговор служителят от поредната будка с определена доза досада ми заявява, „Ами те колегите явно не знаят и това на вас въобще не ви трябва, това е за…“ (и изброява цял списък случаи, в които аз не попадам) „…и сега трябва да се върнете до първото гише и да оставите флашката там!“.
Леко ми причернява пред очите и имам желание да натикам флашката в отверстие не предназначено за тази цел на митническият служител, но от благоразумие преодолявам това си неистово желание и само промърморвам „И на вас да ви е приятен деня!“, след което се запътвам напълно облекчен към първото гише за да изпълня задачата и върна Флашката.
След още няколко минути отново съм при колата и в „приповдигнато настроение“ и изпълнен с благи мисли за близки и роднини, напускам граничната зона. Веднага след границата има голям, неподдържан и доста мръсен паркинг. Спирам на него, затарашувам в багажника и с облекчение изваждам радардетектора. Монтирам го в стойката му и с благоговени чувам пронизителното му изписукване. Не губя повече време и се понасяме към София, като настъпвам газта и се опиянявам от нормалната скорост на движение. Миг по-късно на гърба ми се лепва кола със сръбска регистрация (предполагам, че и нейният водач се чувства подобаващо облекчен от минаването на границата) и започва сериозно да ме подпира да карам по-бързо – поведение, което бях позабравил през изминалите дни.
Малко след границата има дълъг десен завой с доста ограничена видимост. Малко след навлизането в него антирадара изписуква с характерното си предупреждение за мобилен пост, а на навигацията се изписва предупреждение за превишаване на скоростта. Натискам плавно спирачката и влизам в посоченото ограничение, но за беда това бива изтълкувано от колегата като заяждане. Следва безумна маневра – изпреварване на една боя  с мръсна газ и натиснат до дупка клаксон. Свивам рамене и се усмихвам на ум – „балкански синдром“ .
Няколко секунди по-късно, виждам припряният „колега“ спрян от усмихнат полицай седящ на гюме зад завоя… Потупвам с благодарност радардетектора и продължавам леко развеселен пътят си към София.

Към 19:40 пристигаме благополучно в София с което екскурзията ни е достигнала своят КРАЙ.

PS: Равносметката от пътуването е :

• 1800 пропътувани километри;
• 33:36 часа прекарани в път;
• 125 литра изразходвано гориво (среден разход 6,9 л/100км);
• 6 посетени държави;
• 9 пресечени граници;
• повече от 1500 снимки;
• … и огромно количество хубави и незабравими спомени :-).

Ако желаете да намерите подходящ хотел на изгодна цена в Мокра Гора, препоръчваме ви да използвате утвърдената резервационна система booking.com. За ваше удобство ви предоставяме формата за търсене.